Чудакът
Шрифт:
Авторът мисли, че тия наследствени черти са образували основното ядро в Юлияновия характер. Но «чисто» ядро в характера на човека обикновено не съществува. Към него се принаждат и други черти както от бащиното, така и от майчиното родословие, а и черти, усвоени, и то в немалка степен, от средата, в която човек израства и възмъжава. У Юлияна навярно «живееше» и онази странна кюмюрджийка с копторите, и майка му с романтичните си романси, а сигурно тлееше като незагасващ въглен в душата му и онова клеймо, с което бяха дамгосали навремето неговия баща.
Но преминавайки от хлъзгавите пътеки на авторските тълкувания и предположения, следва отново да стъпим върху здравия път на фактите. В девети клас Юлиян беше вече първенец на математическата паралелка, в началото на десети започна да изучава с помощта на преподавателите си по математика висша алгебра. В края на единадесети клас публикува в периодичното списание «Природа и математика» своя статия, посветена на «линейните нееднородни диференциални уравнения» — сложна материя, достатъчно трудна дори за студенти от най-горния курс. Преподавателите му по математика започнаха да разговарят с него комай като с равен.
За да ползува чужда литература по математика и физика, залегна над руския език. В Съветския съюз превеждаха и печатаха всичко по-значително, което се появяваше по света. Чрез градската библиотека и с помощта на местния клон на Народната банка, като пестеше от храната и облеклото си, той успяваше да си достави някои от най-нашумелите физико-математически и астрономически издания и каталози.
Сега е редно да кажем и няколко думи за външността на нашия герой, като черпиме сведения от няколкото групови абитуриентски снимки, правени в края на последната му учебна година и останали като документи в архивната сбирка на гимназиалната библиотека. Странно е, че нито редакторът от «Алгоритъм», нито авторът на тези бележки успяха да открият снимки, където Юлиян да е сниман самостоятелно. Когато надеждите за откриване на такава снимка се изпариха, толкова необходима като нагледен документ за житейския старт на младия човек, щастието се усмихна на автора: биографичните следи, които авторът педантично следваше — почти изтритите биографични следи го заведоха в книговезката работилница на една жена на средна възраст, миловидна като ангел, прекършена малко в кръста и безнадеждно куца с левия си крак — едва го провлачаше, като лошо пришит крайник на чужд човек. В тази работилница, зад витринката на едно миниатюрно старинно шкафче стил рококо авторът откри снимка на Юлиян, която според означената на гърба дата, изписана с химически молив, беше правена 19 години преди неговото последно дохождане в Н. На тази снимка следователно Юлиян се беше снимал като абитуриент.
Куцата книговезка на средна възраст и с ангелски миловидно лице се казваше Лили.
Но за историята с Лили читателят ще научи някои неща допълнително от собственоръчно написаните Юлиянови бележки. Сега авторът иска да се възползува от случая, от находката си в старинното шкафче на книговезката, за да опише с няколко лаконични приказки героя си — такъв, какъвто е изглеждал по онова време, преди отново да го покаже, след десетилетие и 7–8 години отгоре, но вече като директор на ЗПЦМ.
В дълбочината на снимката като далечно, смътно привидение се мярка силуетът на Балкана. Билото му напомня върха Тодорини кукли или друг връх, подобен на Куклите. Авторът иска да отбележи за сведение, че същият този балкан може отлично да се наблюдава и от верандата на бай Сандовата вила, където Юлиян живя по време на втория си престой в град Н…
Но да се върнем към портрета. Юлиян беше с ученическа куртка, видимо поокъсяла вече за ръста му, и без фуражка. Да се чуди човек на високото му чело и да се усмихва снизходително на буйната му и разпиляна по всички посоки (навярно от вятъра) непокорна коса! Големи очи с твърд поглед и като че ли способни да издигнат, когато си поискат, една невидима стени между себе си и света; и горна устна на почти права уста, леко извита по средата, като тетива на неособено опънат лък. Скулестото му лице, с вече определено очертана четвъртита брадичка, не беше красиво, но внушаваше респект, защото излъчваше воля и самоувереност и една висока интелигентност, каквато у не всеки млад човек може да се открие… Да, Юлиян още по онова време имаше лице, което впечатлява и се запомня измежду хиляди други.
Към портрета на Юлиян авторът иска да спомене една подробност. В краката му, на малко по-издигнато място седеше, прегърнала стеснително коленете си, девойка в ученическа престилка. Да имаше седемнадесет, най-много осемнадесет години. Взирайки се внимателно в нежното й и деликатно лице, украсено, навярно, с тъмносини доверчиви очи, човек би могъл да разпознае без усилие в него днешната книговезка, с онова шкафче в стил рококо в работилницата си, но такава, каквато е била, разбира се, в златистолилавите зари на най-ранната си младост.
За да завърши впечатленията си за младежките години на Юлиян, авторът ще предостави на читателя няколко негови изказвания, стенографирани в дневниците на литературния кръжок при н-ската гимназия, и ще се опита да възстанови — отдавайки почит на сведения, почерпени от хора, в чиято добросъвестност не би следвало никой да се съмнява — ще се опита да възстанови една част от Юлияновата история с Лили.
(…) Прочетох с голямо любопитство и много съвестно съчиненията на И. И. и на М. П., в които се разказва за победата на кооперативния строй на село. Ако се съди по това, което са написали, и двамата автори са толкова близо до истината, колкото път трябва да се бие например от тук до месечината. В разказа на И. И. революцията на село е показана като една голяма сватба. Изслушали хората един оратор, въодушевили се, па се хванали дружно за ръце и излезли на къра да заличат синорите. Там изпели «Интернационалът», като се върнали, ударили му на мегдана — стари и млади — такова хоро, че земята се потресла. Само от най-личната къща в туй село надничал през забуления прозорец селският чорбаджия и проклинал, разбира се, ама съвсем тихо, защото го било страх някой да го не чуе… Туй е глупост от начало до край. Революцията на село е била сватба за едни и погребение за други. На къра са пели «Интернационалът», но камбаната на черквата е била на умряло… И не през едно, а през доста прозорчета са гледали разгневени хора и са псували така, че се е чувало през девет села и десето… Но ако И. И. прави опит да закичи истината с росна сватбарска китка, колегата П. М. направо я маскари. Гледай ти, решили сиромасите, дето си понятие нямат от голямо стопанство да правят голямо стопанство, а по-имотните, дето си имали понятия от голямо стопанство — тях натикали, с извинение, в кучи задник; затуй на кооперативите не им провървяло през първите години… Направо маскарлък!.. Аз бих посъветвал тези автори да описват как щъркелите носят напролет бебета в клюновете си или да възпяват на «бабите си хурките», както го е казал великият поет, а да се не захващат със съдбовни теми, за които им липсват и опит, и разбиране, и «пипе»!.. (…)
(…) Щом се интересувате от мнението ми, аз ще ви кажа: по ми харесва традиционна поезия, написана талантливо, отколкото модерна поезия, но «сътворена» от… маниаци! (…)
(…) Някои ме питат защо аз, математикът, съм дошъл при тях, литераторите. Демек, какво разбира свиня от кладенчова вода. Ще им отговоря на тези любопитни колеги в същия дух. Ами дошъл съм тук, за да има и сред вас, скъпи другари, един умен човек! (…)
(…) Другарката М. твърди, че музиката, особено класическата, била «сантиментално» изкуство… «Сижете руа», тоест ако бях цар, аз бих въздигнал другарката М. заради това й изказване в чин «принцеса», може би щях да й предложа дори ръката си!.. Ах, другарко М.! Едно-едничко изкуство е близко и сродно на математиката, и представете си това изкуство е музиката и преди всичко — музиката на Моцарт, на Бетховен, на Шопен… Защото както математиката дешифрира с уравненията си невидимите закони на природата, така и музиката изразява с хармониите си недостъпните за никое друго изкуство вълнения на човешката душа!.. (…)
Историята с Лили
Чак в единадесети клас абитуриент, Юлиян пожъна любовен успех със своята «стационарна» тактика. Имаше в единадесети клас една девойка на име Лили. Косата й беше русозлатиста като царевична свила, в очите й синееше лазур, те бяха тъмносини и дълбоки, като високопланинско езеро. Малката й пухкава устица нежно се усмихваше — гласът й беше гальовен и мек. Тя беше тънка в талията и дългобедрена като млада сърна. Беше добра ученичка, първа по литература в класа, но не блестеше с никакви изключителни способности, както се проявяваше Юлиян например. Той отдавна беше влюбен в нея, а защо? Но кой момък може да каже защо се влюбва в една девойка! Навярно и тя не беше равнодушна към него, но славата му беше толкова голяма, че го правеше да прилича на статуя, а на коя статуя момичетата се признават в любов?
Една привечер през октомври, на излизане от събрание на литературния кръжок двамата изведнъж се оказаха рамо до рамо и, кой знае защо — невероятно сами. Другите бяха побързали да се разотидат — какво общо имаха с диференциалните уравнения и интегралите? Нека двамата се помъчат да намерят общото, това щеше да даде добър повод за закачки и смях.
— Искаш ли да те изпратя? — попита простичко Юлиян.
— Моля ти се — смути се Лили. — Стига това да не ти отнема време! Казват, че ти си бил винаги много зает!