Играта
Шрифт:
Ами ако можеше да оправи всичко? Да каже съжалявам, make amends и да се върне като номер 128?
Get back in the Game.
Дори когато лампите горе в офиса бяха изгаснали и той едва не се бе напикал, една част от него бе отказала да приеме, че това е краят, че се е осрал окончателно. Сигурно затова не беше оставил телефона.
Нали го беше взел?
Принуден бе да отиде и да провери.
Да, сребристият, малък правоъгълник лежеше на масата в хола, където го бе оставил. LED-лампата беше тъмна, както се очакваше. Той беше персона нон грата.
Fredo Fucking Corleone.
Разрови се раздразнено из джобовете си и накрая намери смачкан пакет „Марлборо“.
Седнал до кухненската маса, той изпуши три една след друга, докато барабанът в главата му продължаваше да се върти.
Какво, по дяволите, щеше да прави сега?
Събуди се от шумолене в отвора за пощата.
Колко беше часът?
Часовникът на радиото върху нощната масичка показваше 15:36. Беше дремал почти цял ден.
Барабанът най-накрая се беше забавил достатъчно, че да може да се върне в леглото и да поспи още няколко крайно необходими часа.
Откъм вратата още се чуваше слабо дрънчене.
Или имаше много сметки, или новият каталог на ИКЕА не се побираше съвсем.
Той се обърна и пъхна глава под възглавницата. Дрънченето продължи още няколко секунди, после настъпи тишина.
Обмисляше дали да не стане, но не се сещаше за добро основание да го прави. Главата и ръката още го боляха след вчерашната обработка, нямаше никакви кинти и понеже Играта беше приключила за него, нямаше никаква причина въобще да опитва да изпълзи от леглото.
Ама че фантастичен живот имаше!
Всичко беше доста жалко, всъщност…
И тогава усети миризмата. Слаб мирис, който обаче не можеше да се сбърка. Нещо гореше. Сигурно печката работеше на сухо. Да не беше забравил котлона, след като стопли вода за нескафето? Нямаше да е за пръв път.
Окей, mothafucker, търсеше си причина да станеш, ето ти!
Изтърколи се неохотно от леглото и се почеса по наболата брада и на още няколко стратегически места, преди да се затири към кухнята. Печката беше празна, нямаше пуснати котлони.
Той сви вежди.
Миризмата се беше засилила, така че какво, по дяволите, гореше?
Няколко секунди по-късно синапсите в мозъка му направиха нужните връзки и той се втурна към хола.
Щом зави зад ъгъла, го удари пелена от лютив пушек.
Изтърканият найлонов килим, върху който се бе проснал преди няколко часа, сега гореше с пълна сила и еднометровите пламъци вече облизваха стените и външната врата. Пареше му на очите и той инстинктивно направи няколко крачки назад.
Махай се!, крещеше мозъкът му.
Има пожар, за бога, махай се оттук, едно-едно-две е лесно да се набере, тичай, идиот такъв!
Но той беше напълно парализиран от пламъците, които ставаха все по-високи, като същевременно подхващаха и паркета.
Въпреки че осъзнаваше опасността, в сцената имаше нещо красиво, почти омагьосващо. Усещането, което създаваха оранжевите пламъци, черният дим и пращенето на огъня, който се разпространяваше по мебелите му, беше почти освобождаващо.
Сякаш желаеше цялото това разрушение.
Внезапно се чу силно блъскане по вратата.
— Гори! — чу той някой да вика от стълбите. — Чуваш ли, там вътре, в апартамента ти гори, по дяволите!
Омайването прекъсна незабавно, мозъкът и тялото му отново заработиха в синхрон.
„Спасявай се, звънни за помощ, гаси!“, нареждаше детски глас в главата му.
Окей, да се спасява отпадаше, нямаше накъде да бяга, освен ако не искаше да скочи от третия етаж върху павираната улица.
Pass!
Да прескочи пламъците беше немислимо, освен това вратата беше заключена и той щеше да се опече, докато се опитва да я отвори.
Pass!
Тогава да сигнализира?
Това също не ставаше, защото нямаше телефон.
Освен…
Той се втурна обратно в кухнята, взе телефона и докосна екрана.
Той веднага се включи.
„Само спешни разговори“, показваше дисплеят.
„Isn’t that the truth!“, изсъска той през зъби и натисна копчетата.
— SOS спешна помощ, какво се е случило?
— Пожар в апартамент, „Мария Трапгренд“ 7, един човек в апартамента — успя той да изстреля, преди разговорът внезапно да прекъсне.
Той свали телефона, за да позвъни отново и забеляза, че LED-лампата отново е почнала да мига.
С треперещи пръсти той натисна екрана и той отново се пробуди.
Той зяпна телефона, сякаш му беше трудно да възприеме случващото се.
След няколко секунди изведнъж хвърли телефона настрана, грабна легена с мръсните съдове с две ръце и с няколко бързи крачки се върна обратно в антрето, където го изля срещу огъня.
„Гаси, гаси, гаси“, пееше бодрото гласче в главата му и едноседмичните накиснати чинии се приземиха върху пода с трясък, заедно с няколко литра мръсна вода.
Огънят изпращя и изплю облак бял пушек, но HP не го видя.
Той вече се беше върнал в кухнята и трескаво пълнеше празния леген с вода от чешмата.
Още едно изливане, после още едно и той вече ясно виждаше, че огънят намалява.
Очите му пареха, дробовете му горяха и дишането ставаше все по-тежко, но хич не мислеше да се отказва.