Чтение онлайн

Рамката на вратата поддаде още няколко сантиметра и той внезапно видя металните шипове на ключалките през пролуката. Трябваха и само още няколко удара.

HP се завъртя, препъна се в собствените си крака и се просна на пода. Поредният удар по вратата запрати шумолящ залп хоросан върху краката му.

Стъпалата му се хлъзгаха по дървения под, ръцете търсеха опора.

Изправи се.

Бързи крачки: всекидневната, спалнята.

Отново фрас по вратата!

Вкус на кръв в устата, сърцето като че експлодираше в гърдите му.

Ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да завърти ключа в бравата.

Каквоповсичкишибанидяволииисеслучвааа…

Още един удар от външната страна на вратата, този път последван от хрущене, което по всяка вероятност означаваше, че рамката беше поддала.

Той сграбчи бюрото, стъпи здраво на пода и за малко да падне по лице, когато то съвсем леко се плъзна към вратата.

Скапан талашитен боклук!

Ако стоманената врата отвън не можеше да спре нападателите, балтийската сглобяема мебел едва ли щеше да направи повече от това да му осигури няколко допълнителни секунди. Той се хвърли на леглото и затърси с ръце по нощното шкафче, което беше покрито с вестници и джобни книги.

Телефонът, къде, по дяволите, беше телефонът?!

Ето! Не, деба, това беше дистанционното на телевизора…

Чу тичащи стъпки във всекидневната, груби гласове, които си викаха, но беше твърде фокусиран върху търсенето, за да чуе какво казват.

Изведнъж пръстите му се натъкнаха на телефона толкова рязко, че той падна на земята.

Мамка му!

Тракане откъм дръжката на вратата, после дрезгав глас, който изрева:

— Тук вътре!

HP се метна на пода и размаха бясно ръце.

Ето го там, съвсем близо до лявата му ръка.

Грабна телефона и занатиска копчетата. Пръстите му още трепереха като от паркинсон.

Едно, едно, две — е лесно да се набере… как не.

Удар по вратата почти накара ИКЕА бюрото да се преобърне.

— Ало, „СОС Аларма“ 5 , с какво мога да ви помогна? — каза сух телефонен глас.

— Полицията! — изрева HP — Помогнете м…

Ярък блясък го заслепи и се запечата в ретината му.

Последва толкова мощен гръм, че му изкара въздуха.

После му се нахвърлиха.

— Върнал се е. Ванът — добави тя, след като той не реагира веднага.

— Същият като вчера?

— Ммм — каза тя, без да отмести поглед от собственото си допълнително огледало на предното стъкло, над седалката до шофьорската.

Че кой друг, добави тихо на себе си.

— През четири коли зад нашата. Стои там от известно време… Точно както и вчера и почти на същото място.

— Сигурна ли си, че е същата бричка? В града има доста бели микробуси…

— Сигурна съм — отговори тя лаконично. — Намали малко и го остави да се приближи.

— Но така ще изтърва ВИП-а… — той направи жест към открития спортен автомобил пред тях.

— Забрави за наръчника на СЕПО, Шелгрен, и покажи малко гъвкавост — изръмжа тя ненужно ядно.

Той отпусна газта излишно рязко. Колата зад тях избибитка раздразнено, след което ги изпревари остро. Последва я още един автомобил.

Ребека отвори жабката и извади фотоапарата. Задържа го ниско и близо до себе си, така че шофьорът на вана да не може да го мерне през задното стъкло.

Нов поглед в огледалото за обратно виждане.

Наистина телеобективът беше добър, но ванът все още беше на две коли разстояние и частично скрит.

— Още малко — измърмори тя на Шелгрен, докато нагласяше фотоапарата на коляното си.

Трябваше да се пребори с изкушението да завърти глава.

Изведнъж ВИП-ът пред тях смени платното, мина през непрекъснатата линия и се насочи към „Кунгсгатан“.

Шелгрен нямаше друг избор, освен да повтори маневрата.

Ребека изпсува наум, шансът отиде на вятъра. Но след няколко секунди осъзна, че ванът продължава да ги следва. Още една от колите между тях се беше махнала и сега той беше много по-близо. Значително по-близо, отколкото тя самата би се намирала, ако следеше някого.

Рязкото отклонение явно беше изненадало шофьора. Беше го принудило да направи грешка.

Тя внимателно завъртя тяло, притисна здраво левия си лакът към седалката и намери опора за краката. Номерът на микробуса все още беше скрит от колата помежду им, но Ребека можеше да мерне двамата души на предните седалки през затъмненото стъкло. Светли дрехи с дълги ръкави, някакъв вид гащеризони — точно както вчера. Но тогава тя не бе успяла да извади фотоапарата навреме. Сега мислеше да поправи този пропуск.

Колата зад тях изведнъж сигнализира, че ще сменя платното, и тя съзря шанса си. Обърна се светкавично, вдигна апарата и го насочи към мястото, където всеки момент щеше да се появи регистрационната табела на вана.

Натисна спусъка наполовина. Колата зад тях зави. Кратко изпиукване, когато автофокусът нагласи рязкостта…

Спусъкът докрай. Нащрака няколко снимки. Перфектно!

След зова бързо отмести апарата и вкара в кадър кабината. Прицели се в шофьора и натисна спусъка. Телеобективът избръмча и замъглените контури зад волана моментално станаха значително по-резки. Но в мига, в който автофокусът изписка, Шелгрен изведнъж ускори и рязкото движение я накара да изгуби равновесие.

Когато отново насочи обектива към вана, той вече беше далеч зад тях.

— Какво, по дяволите, правиш, Шелгрен? — изсъска тя, докато почти на сляпо изщракваше редица снимки по посока на смаляващия се силует.

— ВИП-ът, Венергрен младши — той посочи напред, където малкият спортен автомобил почти беше изчезнал от полезрението им, — Изведнъж отпраши напред като опарен трол. Не посмях да рискувам да го изпусна.

Тя свали фотоапарата и потъна обратно в седалката.

По дяволите!