Чтение онлайн

Да пишеш чужд криминален роман беше лесно: трябваше просто да имитираш стила на Чандлър или в най-лошия случай на Спилейн. Но когато се опитах да нахвърля нещо свое, разбрах, че за да опиша някого или нещо, прибягвам до литературни ситуации: не бях способен да кажа, че някой си се разхожда в ясен и светъл ден, а казвах, че върви „под небе от картина на Каналето“. Впоследствие си дадох сметка, че и Д’Анунцио прави така: за да каже, че някоя си Костанца Ландбрук има еди-какви си качества, той пише, че е като излязла изпод четката на Томас Лоурънс, за Елена Мути отбелязва, че силуетът и напомня някои профили на младия Моро, а Андреа Сперели напомнял портрета на неизвестния господин в Галерия Боргезе. И така, за да прочетеш един роман, трябваше да разлистиш свезките на някоя история на изкуството, която се продава по реповете.

Ако Д’Анунцио беше лош писател, това не означаваше, че и аз трябва да съм лош. За да се отърва от порока на цитирането, реших да пиша повече.

Като цяло животът ми не беше нещо особено. И когато бях на петдесет, дойде поканата от Симеи. Защо не? Струваше си да опитам и това.

Какво да правя сега? Ако си подам носа навън, рискувам. По-добре е да изчакам тук, те може да са навън и да ме дебнат да изляза. Но няма да изляза. В кухнята имам няколко пакета сухари и консерви месо. От снощи ми остана и половин бутилка уиски. Ще ми стигнат за ден-два. Ще си капна две капки (а после може би още две, но чак следобед, защото от пиенето сутрин се оглупява) и ще се опитам да се върна в началото на това приключение дори без да има нужда да гледам дискетата, защото помня всичко съвсем ясно, поне засега.

Страхът от смъртта вдъхва живот на спомените.

Понеделник, 6-и април 1992 г.

Симеи имаше лицето на друг. Искам да кажа, че аз никога не запомням името на човек, който се казва Роси, Брамбила и Коломбо, дори Мадзини или Мандзони, защото носи името на друг, запомням само, че би трябвало да носи името на друг. Добре, лицето на Симеи не можеше да се запомни, защото приличаше на лицето на някой, който не е той. Всъщност имаше лицето на всички.

— Книга? — попитах го.

— Книга. Спомените на един журналист, разказ за една година работа по подготовката на един всекидневник, който никога няма да излезе. От друга страна, името на вестника трябва да е „Утре“, прилича на мото на нашите управници, ще говорим пак утре. Така че заглавието на книгата трябва да е „Утре: вчера“. Хубаво е, нали?

— И искате да я напиша аз? Защо не я напишете вие? Вие сте журналист, нали така? Щом ще ръководите вестник…

— Не е казано, че като си директор, можеш да пишеш. Не е казано, че министърът на отбраната знае как да хвърля ръчни гранати. Естествено, в течение на цялата предстояща година ще обсъждаме книгата ден за ден, вие трябва да вкарате стила, пипера, но общите линии ги контролирам аз.

— Искате да кажете, че книгата ще бъде подписана от двамата или като интервю на Симеи от Колона?

— Не, не, драги ми Колона, книгата ще излезе с моето име, а вие, след като я напишете, трябва да изчезнете. Ще бъдете, не се обиждайте, n`egre. Дюма е имал, не виждам защо и аз да нямам.

— А защо се спряхте на мен?

— Защото имате писателски талант…

— Благодаря.

— … но никой не го е забелязал.

— Благодаря още веднъж.

— Извинете, досега сте писали само за провинциални ежедневници, халтураджийствали сте в няколко издателства, писали сте роман за друг човек (не ме питайте как, но ми попадна, и не е лош, има ритъм) и на петдесетина години дотичахте при мен, понеже разбрахте, че имам работа за вас. Следователно вие знаете как да пишете и знаете що е книга, но живеете зле. Не бива да се срамувате. И аз, щом ще ръководя вестник, който никога няма да излезе, то е защото никога не са ме номинирали за Пулицър, ръководил съм само един спортен седмичник и едно месечно издание само за мъже или за сами мъже, а вие…

— Бих могъл да имам достойнство и да откажа.

— Няма да го направите, защото за една година ви предлагам по шест милиона на месец, на черно.

— Това е доста за неуспял писател. А после?

— А после, когато ми предадете книгата, да кажем, до половин година след края на експеримента, още десет милиона, веднага, в брой. И тях ще извадя от джоба си.

— А после?

— А после ваша работа. Ако не сте пръснали всичко по жени, коне и шампанско, за година и половина ще сте спечелили повече от осемдесет милиона без данъци. И ще си живеете живота.

— Обяснете ми, моля. Ако давате шест милиона на мен, кой знае колко вземате вие, извинете, освен това ще има и други редактори, разноски по подготовката, печата и разпространението, и ми казвате, че някой, издател, предполагам, е готов да плати за една година този експеримент и че той не му служи за нищо?

— Не съм казал, че не му служи за нищо. Той ще си върне разноските. Но аз не, ако вестникът не излезе. Естествено, не е изключено накрая издателят да реши, че вестникът трябва да излезе наистина, но тогава работата ще стане дебела и се чудя дали все още ще иска аз да се занимавам. Така че се подготвям за в случай, че в края на годината издателят реши, че експериментът е дал очакваните резултати и че може да пусне кепенците. Подготвям се така: ако всичко отиде по дяволите, ще публикувам книгата. Ще е бомба и ще ми донесе сума ти пари от авторски права. Или пък, просто хипотетично, някой няма да иска да я публикувам и ще ми даде известна сума. Без данъци.

— Разбрах. Но може би, ако искате да сътруднича лоялно, трябва да ми кажете кой плаща, защо съществува проект „Утре“, защо вероятно ще се провали и какво ще кажете вие в книгата, която, скромността настрана, ще съм написал аз.

— Така, плаща командор Вимеркате. Сигурно сте го чували…

— Знам кой е Вимеркате, от време на време го пишат по вестниците: контролира десетки хотели на адриатическото крайбрежие, много домове за пенсионери и инвалиди, занимава се с различни видове търговия, за които много се шушука, има няколко местни телевизии, които започват да предават в единайсет вечерта, и то само търгове, телевизионни продажби и по някое разголено шоу…

— И двайсетина издания.

— Списанийца, доколкото знам, клюки за известни личности като „Те“, „Пийпинг Том“ и седмични издания за съдебни разследвания като „Илюстровано убийство“, „Какво се крие отдолу“, боклуци, trash.

— Не, има и специализирани издания за градинарство, пътувания, автомобили, яхти, „Лекар у дома“. Цяла империя. Офисът е хубав, нали? Има дори фикус като при големите клечки от РАИ. И имаме на разположение open space, както казват в Америка, за редакторите, едно кабинетче за вас, малко, но достойно, и една стая за архива. Всичко гратис в тази сграда, която приютява всички фирми на Командора. Освен това предпечатът и печатът на нулевите броеве ще се правят с техниката на другите списания, така че цената на експеримента намалява по приемлив начин. И сме на практика в центъра, не като големите ежедневници — за да стигнеш до тях, вече трябва да смениш две линии на метрото и един автобус.

— Но какво очаква Командора от този експеримент?

— Командора иска да влезе в светлия салон на финансите, на банките и може би дори на големите вестници. Инструментът е обещанието за нов ежедневник, готов да казва истината за всичко. Дванайсет нулеви броеве, да кажем 0/1, 0/2 и така нататък, отпечатани в съвсем малък тираж, които Командора ще прецени, след което ще се погрижи да ги покаже на когото трябва. А щом Командора покаже, че може да затрудни така наречения светъл салон на финансите и политиката, има вероятност този светъл салон да го помоли да престане с тази идея, и той ще се откаже от „Утре“ и ще получи разрешение да влезе в светлия салон. Представете си просто дори само два процента от акциите на някой голям ежедневник, на някоя банка, на някоя важна телевизионна верига.