Чтение онлайн

При мен беше различно. Доскоро лицето ми показваше, че съм вампир, но тялото ми говореше, че още се подготвям. Но сега? Такова нещо не се бе случвало досега — нито на новак, нито на възрастен вампир — затова не бях сто процента сигурна какво означава.

— Зо, това е невероятно! — чух зад себе си Деймиън. Той се поколеба за миг, после докосна лекичко рисунката на дланта ми.

Вдигнах поглед от ръцете си към големите му кафяви очи и потърсих в тях реакция от Промяната, която виждаше пред себе си. Някакъв знак за обожание, нервност или още по-лошо, страх. Но виждах единствено Деймиън — моя приятел — и топлината на усмивката му.

— Усетих, че ще се случи още първия път, когато слязохме тук. И после… просто забравих — казах глухо.

— Ето това е нашата Зо! — обади се Джак. — Само тя може да забрави нещо, което на практика си е истинско чудо.

— Е, не само на практика — възрази Шоуни.

— Но за нея едва ли е чудо. Случва й се непрекъснато — каза Ерин, сякаш установяваше поредния скучен факт.

— Аз не мога да задържа и една татуировка, а ти си покрита от глава до пети — усмихнато ми се скара Афродита. — Имаш си всякакви фигури.

— Те са знак за благоволение на нашата богиня към теб. Иска да ти покаже радостта си, че вървиш по избрания от нея път. Ти си нашата Висша жрица, избраницата на Никс — произнесе тържествено Дарий и веднага продължи делово. — Висша жрице, имам нужда от твоята помощ за Стиви Рей.

— Да му се не види! — измърморих аз, задъвках нервно долната си устна и свих ръце в юмруци, за да скрия новите си екзотични татуировки.

— Ох, по дяволите, и аз ще остана да помогна — изпъшка Афродита и тръгна към седналата на ръба на леглото Стиви Рей. — Нямам нищо против кръвта и болката, стига да не са мои.

— Трябва да го преместя по-близо до изхода. Може би така ще хвана по-лесно някакъв сигнал — каза Ерик и без да ме погледне, без да каже и дума за новата ми татуировка, изчезна навън.

— Знаеш ли, мисля, че идеята ти да потърсим някаква храна не е лоша — измърмори Деймиън, хвана Джак и тръгнаха да излизат навън.

— И понеже с Деймиън сме гейове, значи сме добри готвачи — каза през рамо Джак.

— Ние ще отидем с тях — стана и Шоуни.

— Да, защото не сме сигурни, че гей готвенето е по-добро от класическото. По-добре да ги държим под око — добави Ерин.

— Кръвта. Не забравяйте кръвта. Смесете я с вино, ако намерите някъде. Ще й трябва, за да може да се възстанови — викна след тях Дарий.

— Мисля, че един от хладилниците е зареден с кръв. И намерете Венера — каза Стиви Рей и се сви от болка, когато Дарий започна да почиства засъхналата около стърчащия връх на стрелата на гърба й кръв.

Близначките се поколебаха, казаха си нещо с очи, после Ерин заговори и за двете:

— Стиви Рей, мислиш ли, че червените хлапета наистина са добронамерени към нас? Защото, нали помниш, че точно те убиха онези футболистчета и хванаха човешкото гадже на Зо?

— Бивше гадже — намесих се бързо, но никой не ми обърна внимание.

— Венера помогна на Ерик — вдигна рамене Стиви Рей. — А Афродита бе при нас цели два дни. Както виждате, все още е цяла.

— Да, но Ерик е голям и здрав мъжки вампир. Трудно е човек да го нападне — възрази Шоуни.

— Да, но това не му пречи да е сладък и секси — изтърси Ерин.

— Какво каза? — сложих аз заканително ръце на кръста.

И двете побързаха да вдигнат ръце в знак на извинение. Шоуни продължи:

— А Афродита е толкова злобна, че никой не би искал да я захапе.

— Но ние сме малки петифури с шоколад и ванилия. Бихме изкушили и най-съвестното от кръвосмучещите чудовища.

— Майка ти е кръвосмучещо чудовище — усмихна й се мило Афродита.

— Ако не престанете да се заяждате, ще ви захапя — извика Стиви Рей, потръпна от болка и изпухтя нещастно.

— Стига вече, не виждате ли, че я боли? Мен също ме заболя глава от вас — намесих се бързо, разтревожена от лошия вид на Стиви Рей. — Тя ви каза ясно — червените хлапета са окей. А и нали току-що избягахме заедно от «Дома на нощта». Не вярвам да се втурнат сега да ни ядат. Така че бъдете така любезни да намерите Венера, както ви помоли Стиви Рей.

— Това не доказва нищо — намеси се неочаквано Деймиън, който се бе спрял до изхода. — Ние бягахме, за да си спасим кожите. Никой нямаше време за ядене.

— Стиви Рей, питам те за последен път: безопасни ли са червените? — обърнах се към нея аз.

— Помъчете се да се отнасяте по-мило с тях и да ги приемете. Знаете, че те умряха и станаха неживи не по своя вина.

— Видяхте ли, всичко е наред — обърнах се към другите. Чак по-късно се замислих, че тя всъщност не отговори на въпроса ми.

— Добре, но ако нещо се случи, ще е виновна Стиви Рей — заключи Шоуни.

— Да. Ако някой от тях се опита да ни захапе, ще си поговорим сериозно с нея… когато се оправи — довърши Ерин.

— Вино и кръв. Стига толкова приказки. Залавяйте се за работа — отсече Дарий.

Всички се изнизаха от стаята и ме оставиха с Дарий, Афродита и най-добрата ми приятелка, все още набучена на шиш. Мамка му.

— Сериозно, Дарий. Не можем ли да го направим другояче? Някак си по медицински? Например в болница. С лекари и пейки, където приятелите сядат и чакат, докато… — потиснах надигащата се паника и посочих към стърчащата от гърдите на Стиви Рей стрела, — докато извадят това нещо?

— Естествено, твоят вариант е по-добър, но не и при тези обстоятелства. Нямам всички материали и инструменти, но ако си направиш труда да размислиш, сигурно ще осъзнаеш, че всъщност не искаш някой от нас да попадне тази нощ в надземна болница — отвърна Дарий.

Задъвках мълчаливо устната си. Знаех, че е прав, но продължавах да търся някаква по-малко ужасяваща алтернатива.

— Не. Аз няма да се върна там — прекъсна мислите ми Стиви Рей. — Не само заради страшния Калона с неговите дяволски птици. Не мога да си позволя да остана горе, когато слънцето се покаже. А чувствам, че часът на появата му наближава. Знам, че няма да издържа на лъчите му, Зо, особено в състоянието, в което се намирам. Ще трябва ти да го направиш.