Чтение онлайн

Часове след като партито ми най-после свършва, се отбивам в менажерията под предлог, че искам да взема Алай в стаята си, където той често спи. Мистериозната хартия на доктор Непохватка, която скривам под роклята си, сякаш изгаря кожата ми и не мога да дочакам да я разтворя. Влизам в стаята си, включвам малката лампа до леглото, коленича на пода и вадя хартията. Алай се разполага на креслото в ъгъла, където обикновено спи и изцяло губи интерес към мен и контрабандата ми.

Докато разгъвам хартията, сърцето ми започва да препуска. Може ли да е…?

Това е.

Ахвам, изправям се и я гледам с широко отворени очи. Толкова е огромна, че покрива по-голямата част от леглото ми. Обръщам се и с треперещи ръце избутвам един стол срещу вратата, защото тя няма ключалка. Това може да ми докара — а и на доктор Непохватка — нещо повече от неприятности. Нямам представа какво би направил чичо Паоло, ако разбере, но съм сигурна, че ще е ужасно. Сякаш усетил тревогата ми, Алай настръхва и застава до мен.

— Всичко е наред, момче — прошепвам.

Все още трудно вярвам на очите си. Насилвам се да коленича отново и изглаждам гънките с ръце.

— Това е карта на света, Алай. — Той вече е изгубил интерес, но аз съм абсолютно омаяна.

Никога не съм виждала карта. Няма нито една незаключена далеч от погледите карта в целия Литъл Кейм, освен закачената в сградата по поддръжката, но тя показва единствено района от вътрешната страна на оградата.

Тази карта показва континенти и океани, страни и планини, цял свят. Светът. Моят свят.

Пръстите ми проследяват очертанията на сушата. Европа. Африка. Австралия. Азия. Красиви имена, загадъчни имена. Знам, че зад тях има още милиони думи — хора, места, истории.

Обхваща ме особена нова жажда, сякаш цял живот съм била обезводнена и чак сега започвам да го осъзнавам. От все сърце и душа копнея да науча думите, имената и историите, да знам всичко. Искам да тръгна още в този момент, точно в тази минута и да обходя всеки сантиметър от тази карта със собствените си очи, да усетя почвата и дърветата със собствените си ръце и да вдишам въздуха във всеки кът от планетата.

Чудя се къде се намирам в момента — Литъл Кейм не може да е отбелязан, чичо Паоло никога не би допуснал това. Внимателно разглеждам имената, присъстващи на картата: Нова Гвинея, Судан, Индия, Аляска. Повече океани и морета, отколкото мога да преброя. Има десетки, не, безбройни площи, очертани с черно. Градове? Държави? Искам да се затичам из Литъл Кейм и да повикам доктор Непохватка да дойде и да ме научи.

Гледам картата, поразена от това колко малко знам. Което е обезпокоително, защото имам чувството, че съм научила толкова много. Мога да цитирам периодичната таблица отзад напред. Покажете ми животно и ще ви кажа към кой клас и вид принадлежи и всичко останало. Знам името на всяко растение в дъждовната гора, а също и как може да бъде използвано. Дайте ми болест и ще ви кажа как да я излекувате.

Но ако ме попитате за имената на пет държави, ще ударя на камък. Ако ме попитате къде са произведени припасите, които чичо Тимоти носи, няма да мога да ви отговоря. Мога да посоча къде е запад, но не знам кой океан е в тази посока, нито колко е далече. Знам какво са лъвове, кенгурута и мечки гризли, но нямам представа къде живеят.

Като че ли колкото повече научавам за света, толкова по-малко знам за него.

Вдигам лявата си ръка, за да видя какво се крие под нея и виждам няколко написани с химикалка думи. Навеждам се и се опитвам да разчета ситния почерк. Литъл Кеймбридж, Амазония.

Стомахът ми се обръща, сякаш цяло ято пеперуди се опитва да изпърха през гърлото ми и да излезе навън. Литъл Кейм. Моят Литъл Кейм.

Малък е. Много. Доктор Непохватка не е очертала голяма площ. Дори не е сложила кръгче. Вместо това е нарисувала мъничко червено петънце. Примигвам срещу него. Това със сигурност не е Литъл Кейм. Може би петънцето е случайно оставена от химикалката следа.

Със сигурност Литъл Кейм не е толкова малък.

Чертая с пръст кръгове около петънцето, после ги разширявам. Спиралата тръгва от Литъл Кейм и след малко стига до други точки. Те си имат имена — Перу, Колумбия, Бразилия, Боливия. Мрежа от сини линии очертава паяжина сред тях и всичките са свързани с една основна криволичеща линия. Река, сещам се аз. Трябва отново да присвия очи, за да прочета напечатаните над нея думи. Амазонска дъждовна гора. Южна Америка.

— Амазония — изричам много тихо. Повтарям го малко по-високо и Алай наостря уши. — Амазония.

Осъзнавам, че и преди съм чувала тази дума. Осъзнавам го по начина, по който човек осъзнава, че има петно на ризата си — виждаш го всеки път, когато минеш покрай огледалото, но докато наистина не погледнеш, не го регистрираш в ума си. Чувала съм хората от поддръжката по време на вечеря да си шепнат за тази Амазония. Чувала съм да се изплъзне по невнимание от устата на някой учен. Виждала съм я надраскана на различни изследвания, записки и на етикети на стъкленици с образци. Амазония.

— Амазонската дъждовна гора — прошепвам и се надигам да я видя със собствените си очи. Поне тази част от света е моя. Навън тъмната джунгла изглежда както винаги, но съм поразена от разликата, която усещам, докато я гледам. Името е могъщо нещо. То разграничава всяко нещо от другите и му придава смисъл. Дъждовната гора винаги е била целият ми свят, но това Амазония придава на дърветата, лианите и животните, които се крият под листата им, нещо специално, защото вече са част от място с име, но едновременно то ми изглежда толкова малко. Което е странно. Не знам къде свършва дъждовната гора. В интерес на истината, никога не съм била в дъждовната гора.