Чтение онлайн

Крокър реши, че има нужда от кратка разходка — да остане за малко сам, както обясни. И не се върна.

Той пъхна писмото в облицовката под капака на сандъка.

— Карлос — каза Уитлеси, — искам да отнесеш този сандък в Порто де Мое и да ме изчакаш там. Ако не се върна до две седмици, говори с полковник Сото. Кажи му да го изпрати със самолет в музея заедно с останалите сандъци, както сме се разбрали. Той ще ти изплати надниците.

Карлос го погледна.

— Не разбирам — каза той. — Оставаш сам тук?

Уитлеси се усмихна, запали втора цигара и продължи да обгаря кърлежите.

— Някой трябва да занесе сандъка. Сигурно ще настигнеш Максуел преди реката. Трябват ми два-три дни, за да потърся Крокър.

Карлос се плесна по коляното.

— Es loco! Не мога да те оставя сам. Si te dejo atras, te moririas. Тук в гората ще умреш, сеньор, и само маймуните ще оплакват костите ти. Трябва да се върнем заедно, така ще е най-добре.

Уитлеси нетърпеливо тръсна глава.

— Дай ми живачния хром, хинина и сушеното месо от раницата си — каза той, докато нахлузваше мръсния чорап и ботуша.

Карлос се зае да вади нещата от раницата си, но продължи да протестира. Уитлеси не му обръщаше внимание, чешеше се разсеяно по врата от ухапванията на насекомите и се взираше към Керо Гордо.

— Те ще се учудят, сеньор. Ще помислят, че съм те оставил. Ще стане много лошо за мен — продължи да бърбори Карлос, докато нареждаше нещата в раницата на Уитлеси. — Мухите кабури ще те изядат жив — продължи той и се захвана да привързва капака на коша. — Пак ще хванеш малария и този път ще умреш. Оставам с теб.

Уитлеси се загледа в снежнобелия кичур коса, прилепнал върху запотеното чело на Карлос. До вчера, преди да надникне в колибата, косата му беше абсолютно черна. Карлос срещна за миг погледа му и сведе очи.

Уитлеси се надигна.

— Adios — каза той.

И потъна в храсталака.

Късно следобед Уитлеси забеляза плътни ниски облаци да забулват отново Керо Гордо. Беше изминал няколко километра по древна следа с неизвестен произход, която лъкатушеше между храсталаците. Пътеката отвеждаше през осеяната с мочурища местност към подножието на обраслото като джунгла плато, което се извисяваше в далечината. Изглежда като утъпкана от хора, помисли си Уитлеси. Беше прокарана в определена посока, а животинските пътеки обикновено криволичеха. Напредваше към стръмна клисура в едно разклонение на платото. Крокър би трябвало да е тръгнал по нея.

Спря да размисли, докосвайки механично талисмана си — кръстосани златна и сребърна стрела, — който бяха закачили на врата му още като дете. През последните няколко дни не бяха забелязали никакви следи от човешко обиталище, освен колибата и отдавна изоставено селище от струпани коренища. Само котога биха могли да прокарат пътеката.

Щом доближи платото, забеляза няколко ручея, които подскачаха по стръмните му склонове. Реши за нощта да си устрои бивак в подножието, а сутринта да изкачи високия около километър склон. По всяка вероятност беше стръмен, кален и опасен. Ако срещне котога — е, ще го хванат.

Нямаше никакви основания да смята племето котога за свирепо. В края на краищата всички местни митове приписваха убийствата и свирепостта на онова създание Мбун. Странно непознато създание, контролирано — по общо мнение — от племе, което никой не беше виждал. „Възможно ли е Мбун да съществува?“ — запита се Уитлеси. Може би в тази безкрайна джунгла някои от тях са оцелели. На практика областта не беше изследвана от биолози. За пореден път му се прииска Крокър да не беше взел със себе си неговата манлихера, напускайки лагера.

Най-напред трябваше да открие Крокър. Едва след това можеше да потърси котога и да докаже, че не са измрели преди столетия. Щеше да се прочуе — откривател на древен народ, който живее в дълбините на Амазония в нещо като каменната ера върху плато, извисило се над джунгла като в „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл.

Нямаше причини да се страхува от котога. Ако не беше онази колиба…

Внезапно го облъхна тръпчива воня и той спря. Нямаше никаква грешка — умряло животно, при това голямо. Направи още няколко крачки към все по-силната миризма. Пулсът му се учести от предположението, че вероятно котога са заклали някакво животно наблизо. Може би са оставили някакви предмети наоколо — инструменти, оръжия, а защо не и обредни принадлежности.

Продължи да се промъква напред. Сладникавата отвратителна смрад се усилваше. Видя кръпка от слънчева светлина сред балдахина от листа високо над главата си — сигурен знак, че наближава полянка. Спря и пристегна раницата, за да не му пречи, ако се наложи да хукне.

Лъкатушещата сред храсталаците пътека се изправи и внезапно зави към разкрилата се пред него поляна. Уитлеси забеляза животинското туловище на срещуположната й страна. В основата на ствола на дървото, на което беше подпряно, имаше ритуално издълбана спирала, а в горната част на зеещия, покрит с мазнина кафяв гръден кош беше оставен сноп яркозелени пера от папагал.

Приближи се и забеляза, че туловището е облечено с риза с цвят каки.

Облак тлъсти мухи жужеше и се носеше около гръдния кош. Уитлеси забеляза, че отсечената лява ръка е привързана към ствола на дървото с конопено въже, а върху отворената длан личи дълбока рана. Около трупа се виждаха множество гилзи. Накрая видя главата. Беше напъхана с лицето нагоре под мишницата на трупа, тилът на черепа липсваше, очите се взираха с мътен поглед към небето, а бузите бяха подпухнали.

Беше намерил Крокър.