Шрифт:
Нощта е тъмна колкото си ще и видимият свят е затворен в конуса бяла светлина, излъчвана от флуоресцента: отляво — ниската сграда на митницата, отдясно — будката на граничния контрол, а в средата — моят стар москвич.
Унгарският граничар, дето стърчи до колата ми, вероятно е жертва на вроден педантизъм или на убийствена скука. Той дълго прелиства паспорта ми, който е съвсем нов, следователно почти празен. После отново се връща към началния лист, поглежда недоверчиво снимката, а сетне още по-недоверчиво — самия мене, за да прецени аз ли съм, или не съм аз. Накрая, установил почти със съжаление, че все пак съм аз, прави кръгом и влиза в будката, за да удари щемпела.
Две минути по-късно оцветената като зебра греда на граничната бариера бавно се вдига, за да ми даде свободен път към нощта и към онзи, другия свят.
Отпърво другият свят ми се представя също като тоя, дето е останал зад гърба ми: тъмно облачно небе, под което се простира мастиленочерно поле, пресечено в средата от летящата бяла лента на пътя. А после внезапно изниква градът.
Съвсем внезапно наистина, без встъпителни предградия, крайградски съборетини, мрачни депа. От двете страни на шосето израстват две красиви старинни сгради, чиито бели фасади с високи прозорци и гипсови гирлянди са ярко осветени от неона. По-натам следват други сгради, все такива бели и нереални като сън или мираж сред околния мрак. Още по-натам…
Още по-натам не успявам да стигна, защото шосето и тук е пресечено от гредата-зебра на гранична бариера.
Австрийският служител се различава от унгарския си колега главно по униформата. Що се отнася до мнителността… Все пак прелистването на един документ, колкото и бавно да върви, си има край, тъй като паспортът не е библия. Гредата-зебра и този път се изправя на задницата си, за да пропусне тия двама подозрителни типа — мизерния москвич и неговия собственик.
Вляво, на сто метра отвъд бариерата, зелени неонови букви оповестяват.
Малко по-нататък розови неонови букви гласят:
Имам достатъчно шилинги, така че подминавам едноетажната нова сграда на банката и спирам пред едноетажната нова постройка на бара. Масите на терасата пред заведението са пусти, тия във вътрешността — също. Пред двете празноти изборът ми спира върху тая навън.
Келнерът се появява с любезна усмивка. Най-после една усмивка подир толкова подозрителни погледи. Пускам в действие немския си речник, за да поръчам кафе, и с известно задоволство установявам, че човекът ме е разбрал.
Терасата е осветена само от витрината на заведението. Няма смисъл да се хаби електричество за един-единствен клиент. Наоколо тъмнеят декоративни храсти. Улицата е също полутъмна и чак там, вдясно, дето е бариерата, блестят големите предупредителни надписи „СТОП“ и „МИТНИЦА“.
Келнерът ми донася кафето заедно с касовата бележка, поема парите и повторно се усмихва приветливо, след като установява, че съм прибавил пет шилинга за усмивката.
Кафето е добро. Тишината — също, подир многочасовото бръмчене на мотора. Приятна е и нощната хладина, изпълнена с лек дъх на бензин, на американски цигари и на лято. Вдясно, под жълтата светлина на предупредителните надписи, един полицай и двама митничари пушат и бъбрят.
И внезапно — воят на сирената. Не откъм границата, а от обратната страна. Ония при бариерата се разтичват и под техните команди някакъв тежък камион с ремарке изпълзява от сянката на крайпътните дървета и блокира шосето.
Воят на сирената се засилва, раздават се изстрели и ненадейно, не откъм границата, а от обратната страна, блясват прожектори и изревава мотор. Едно тъмно порше с мощно сияещи фарове лети стремглаво към бариерата. Обаче пред бариерата вече има втора бариера — камионът с ремаркето. Спирачките на поршето изпищяват остро, колата намалява скоростта, изскача от платното и влиза в тесния проход между бара и банката.
— Дотук. Проходът е задънен от ниска желязна ограда.
Трима души изхвръкват от колата и се затичват към оградата. Те са почти до мене, разделят ни само декоративните храсти, затуй виждам ясно как един от тримата хвърля някакъв тъмен предмет в храстите, преди, да продължи нататък. Ако е бомба, спукана ми е работата.
Надали е бомба, щом още съм жив. Освен ако е със закъснител. Бегълците едва са изчезнали в мрака отвъд оградата, когато до поршето спира полицейската кола със сирената. Дотичват няколко полицаи от граничния пункт. Разнасят се предупредителни викове и неясни нареждания, сетне всички се втурват в тъмния проход между бара и банката.
На шосето срещу терасата вече се е събрала групата на коментаторите: келнерът, съдържателят, двама младежи от бензиностанцията с жълти каскети и пазачът от банката с черна фуражка. Но данни за по-обширен коментар, изглежда, не достигат, ако не се броят раздаващите се нейде съвсем далеч изстрели. Групата скоро се пръска. Съдържателят и келнерът се прибират. Време е и аз да потеглям.
Потеглям без бързане. В подобни мигове не е желателно да ставаш център на внимание. Москвичът с умерена скорост се движи по улицата, осветена от крайпътните лампи и засенчена от крайпътните дървета. В колата нахлува дъх на влага, на прах и прясно полети градини. Зад тъмната листовина се мяркат призрачните фасади на старинни здания. А малко по-натам градът внезапно свършва. Тъй внезапно, както е изникнал. Един град привидение. Един град от дузина сгради плюс една бариера.
Улицата отново е станала шосе. И отново същия пейзаж: тъмното облачно небе, мастиленочерната равнина и бялата лента на пътя, летяща насреща ми, летяща все по-бързо, защото вече няма пред кого да се докарвам.
Шосето е съвсем безлюдно. През този граничен пункт минават малко хора, особено в това време на годината и в тоя късен час. Само от време на време насреща се появява някоя кола, блясва предупредително с фаровете, като сменя дългите с къси, задминава ме и изчезва.
Карам тъй около половин час, после отбивам в някакъв паркинг, обозначен с един надпис и с два импозантни коша за отпадъци. Уместни съоръжения, за да не хвърлят пътниците боклуците си, където им попадне. Макар че някои продължават да ги хвърлят. Като оня, бягащия, с неговия тъмен пакет, запратен в храсталака.
Пакетът се е оказал обемиста ръчна чанта, лежаща в момента не сред храсталака, а в москвича, до краката ми. Би било проява на крайна извратеност, след като човек е видял онуй, което бях видял аз, да мине край съответното място и да не се наведе да вдигне изоставения предмет.
Гарирам колата между двата големи коша за отпадъци и се заемам да проверя отпадъка, въргалящ се в нозете ми. Налага се да установя, че чантата съдържа тъкмо това, което съм се надявал, че ще съдържа, и точно същото, което съм се боял, че може да не съдържа. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.