Чтение онлайн

Може би трябва да проявя разбиране и да й кажа да си върви у дома. Делото още тече, така че не ми е позволено да им казвам каквото и да било преди края на процеса. Но и тя като останалите е наясно с това. Не се опитват да узнаят за теб факти, а емоции. Искат да стисна силно ръце, за да им дам възможност за близък план на побелелите кокалчета на пръстите ми. Искат да видят как няколко сълзи изскачат от очите ми и подобно на охлюви оставят следи от размазана черна спирала по страните ми. Затова оставам вътре.

Репортерите и антуражът им от техници най-накрая си тръгват, оставяйки ясни следи от цигарена пепел по стъпалата пред апартамента ти и фасове, изгасени в саксиите ти с нарциси. Утре ще поставя навън пепелници. Всъщност бях подценила някои от тях. Трима ми се извиниха, че се натрапват, а един оператор дори ми подари няколко хризантеми от магазина на ъгъла. Знам, че никога не си харесвала хризантемите.

— Те са бозави или есенно кафяви като ученически униформи дори през пролетта — каза ти с усмивка; подиграваше ми се, че ценя някакво цвете заради неговата подреденост и дълготрайност.

— Често са в наистина ярки цветове — отвърнах, без да се усмихвам.

— Прекалено ярки. Създадени, за да бият на очи на фона на безкрайните квадратни метри цимент по паркингите.

Но поувехналите образци, които получих от оператора, са проява на неочаквана загриженост, порция състрадание — толкова изненадващо, колкото стръковете иглика покрай някоя магистрала.

Операторът с хризантемите ми каза, че тази вечер по „Новините в десет“ ще има „специално предаване“, посветено на твоята история. Току-що се обадих на мама, за да й кажа. Мисля, че по някакъв странен начин тя всъщност изпитва майчинска гордост от многото внимание, което получаваш. А ще има и още. Според един от звукооператорите, утре ще има представители и на много чуждестранни медии. Забавно е, обаче — странно забавно, — че когато се опитах да предупредя хората преди няколко месеца, никой не поиска да ме чуе.

Понеделник следобед

Изглежда сега вече всички искат да слушат — пресата, полицията, адвокатите; химикалките драскат, главите се накланят напред, миниатюрните касетофони бръмчат. Днес следобед ще дам свидетелски показания пред адвоката по обвинението от следствената служба — част от подготовката за процеса след четири месеца. Известно ми е, че показанията ми са от жизненоважно значение за обвинението, тъй като съм единственият човек, запознат с цялата история.

Въпросният адвокат, господин Райт, седи срещу мен. Мисля, че наближава четиридесетте, но може би е по-млад и просто лицето му е било изложено на твърде много истории, подобни на моята. Изражението му е бдително и той едва забележимо се накланя към мен, поощрявайки ме да му се доверя. Добър слушател, казвам си, но какъв ли тип мъж е?

— Ако не възразявате — казва той, — бих искал да ми разкажете всичко от самото начало и да ме оставите да отсея важната информация по-късно.

Кимам.

— Не съм напълно сигурна кое е началото.

— Може би моментът, когато за пръв път разбрахте, че нещо не е наред?

Забелязвам, че носи хубава италианска ленена риза и грозна полиестерна вратовръзка на щампи — не е възможно двете да са избирани от един и същ човек. Едното трябва да е подарък. Ако това е вратовръзката, щом я носи, адвокатът трябва да е добър по душа. Не съм сигурна дали вече съм го споменала, но умът ми е придобил новия навик да се отклонява от същественото, когато не иска да се занимава с настоящето.

Вдигам поглед нагоре и срещам очите му.

— Значи ще започна от деня, в който майка ми се обади, за да ми каже, че сестра ми е изчезнала.

Когато мама позвъни, тъкмо давахме неделно обедно парти. Храната, доставена от местния магазин за деликатеси, беше типична за Ню Йорк — стилна и безлична; същото се отнасяше и за нашия апартамент, нашите мебели и нашата връзка — в нито едно от тези неща нямаше вложено лично отношение. Голямата ябълка с изгнила сърцевина. Знам, че си изненадана от това обръщане на сто и осемдесет градуса, но разговорът ни за живота ми в Ню Йорк може да почака.

Същата сутрин се бяхме върнали от „снежна романтична почивка“ в една хижа в Мейн, където бяхме отпразнували повишението ми в службата. С организирането на обедното парти Тод се опитваше да замаже голямата ни грешка.

— Не че сме очаквали джакузи, но един горещ душ нямаше да ни навреди, а и възможност за телефонен контакт също нямаше да ни е излишна. Дори не можехме да използваме мобилните си телефони, доставчикът ни не осигурява обхват там.

— И това пътуване е било спонтанно? — попита недоверчиво Сара.

Както знаеш, двамата с Тод не сме известни със своята спонтанност. Съпругът на Сара, Марк, я изгледа от другата страна на масата.

— Скъпа.

Тя срещна погледа му.

— Мразя това „скъпа“. В него е закодирано: „Млъквай, по дяволите!“, нали?

Сара би ти харесала. Може би именно заради това сме приятелки с нея, още от самото начало ми заприлича на теб.

Тя се обърна към Тод:

— Кога за последно сте се карали с Биатрис?

— Никой от двама ни не си пада по театралните изпълнения — отвърна Тод във фарисейски опит да намери слаба страна в доводите й.

Но Сара не се предава лесно:

— Значи не ви се занимава.

Последва неловко мълчание, което възпитано разпръснах с думите:

— Някой да иска кафе или билков чай?

В кухнята заредих кафемелачката — единственото готвене, което щях да свърша за целия обяд. Сара ме последва разкаяна.

— Извинявай, Биатрис.

— Няма проблем. — Бях идеалната домакиня, усмихната, всеопрощаваща, мелеща кафе. — Марк черно ли го пие или с мляко?

— С мляко. И ние вече не се смеем — подхвърли тя, седна на плота и заклати крака. — А пък що се отнася до секса…