Защитения

книга първа от поредицата Демонски цикъл

Сърдечно благодаря на всички, които прочетоха книгата предварително: Дани, Майк, Амилия, Нийл, Мат, Джошуа, Стийв, мама, татко, Триша, Нета и Коуби. Без вашите съвети и подкрепа нямаше да мога да превърна хобито си в нещо повече. А също и на моите редактори Лиз и Ема, които рискуваха с млад автор и ме предизвикаха да надхвърля дори собствените си високи стандарти. Никога нямаше да успея без вас.

319 СЗ

Огромният рог забуча.

Арлен прекъсна работата си и погледна към лавандуловото зарево на развиделяващото се небе. Въздухът все още бе пропит от мъгла, в която витаеше до болка познатият влажен, остър привкус. Тих страх се надигна в стомаха му, докато се ослушваше в утринната тишина с надеждата, че му се е причуло. Беше на единадесет.

Последва затишие, след това рогът избуча два пъти подред. Едно продължително и две кратки означаваше юг и изток. Селището край гората. Баща му имаше приятели сред дърварите. Някъде зад гърба на Арлен входната врата на къщата се отвори и той знаеше, че това е майка му, покрила уста с две ръце.

Арлен се върна към работата си, без да чака някой да го подканва. Някои домашни задължения можеше да се отложат за утрешния ден, но животните трябваше да бъдат нахранени и кравите издоени. Остави ги в обора и отвори плевника, сипа помия на прасетата и изтича да донесе ведрото за мляко. Майка му вече клечеше под първата крава. Той грабна свободното столче и двамата заработиха в ритъм под звуците на млечните струйки, които барабаняха по дървените дъна като погребален марш.

Докато преминаваха към следващата двойка крави, Арлен видя баща си да впряга в каруцата най-силния им кон, една петгодишна дореста кобила на име Миси. Работеше с мрачно лице.

Какво щяха да открият този път?

Не след дълго тримата вече седяха в каручката и се люшкаха към малкото селище от къщички, скупчени край гората. Беше опасно по тези места, имаше повече от час тичане до най-близката защитена постройка, но дървата им трябваха. Майката на Арлен, увита в износения си шал, държеше здраво сина си, докато пътуваха.

– Вече съм голям, мамо – оплака се Арлен. – Няма нужда да ме прегръщаш като бебе. Не ме е страх.

Това не беше съвсем вярно, но той не можеше да допусне другите деца да го видят вкопчен в майка му по време на пътя. И без това му се подиграваха достатъчно.

– Мен пък ме е страх – каза майка му. – Аз нямам ли нужда някой да ме прегръща?

Обзет от внезапна гордост, Арлен отново се притисна до майка си и така продължиха напред. Тя не можеше да го излъже, но въпреки това винаги знаеше точно какво да каже.

Стълб от мазен дим им съобщи много повече, отколкото искаха да знаят, далеч преди да стигнат целта си. Изгаряха мъртвите. А щом бяха напалили кладите толкова отрано, без да чакат останалите да дойдат и да се помолят, значи телата бяха много. Прекалено много, за да се молят за всеки един поотделно, ако искаха да смогнат преди залез слънце.

Повече от осем километра деляха бащината ферма на Арлен от Селището край гората. Когато го доближиха, дори малкото останали огньове бяха изгасени, въпреки че вече не беше останало много за горене. Петнадесет къщички, всичките превърнати в отломки и пепел.

– Че и запасите от дърва – каза бащата на Арлен и плю настрани от каручката. Посочи с брадичка почернелите купчини – всичко, което беше останало от сечта за сезона. Арлен направи физиономия при мисълта, че разнебитената ограда, зад която пазеха животните, трябваше да издържи поне още година, и веднага се почувства виновен. В края на краищата това беше просто дървесина.

Щом спряха с каручката, говорителката на града дойде при тях. Силия, която майката на Арлен понякога наричаше Силия Безплодната, беше корава жена, висока и слаба, с кожа като пергамент. Дългата `u побеляла коса бе прибрана в стегнат кок, а шала си носеше сякаш е длъжностен знак. Тя не търпеше никакви глупости, както Арлен бе разбирал неведнъж откъм далечния край на тояжката `u, но днес присъствието `u го успокои. Също като баща му, Силия някак си му вдъхваше чувство за безопасност. Въпреки че нямаше свои деца, Силия се държеше като родител на всички в Потока на Тибит. дител на всички в Потока на Тибит. Малцина можеха да се мерят с нея по мъдрост, а още по-малко – по инат. Когато си на страната на Силия, се чувстваш сякаш си на най-безопасното място на света.

– Добре че дойде, Джеф – каза Силия на бащата на Арлен. – Силви и младият Арлен също – продължи тя и кимна към тях. – Всяка помощ е добре дошла. Дори момчето може да се включи.

Бащата на Арлен изсумтя на слизане от каруцата. – Донесох си инструментите – каза той. – Само кажи какво да правим.

Арлен събра безценните инструменти от задния край на каручката. Металът бе рядкост в Потока и баща му се гордееше с двете си лопати, кирката и триона. Този ден всичките щяха да влязат в сериозна употреба.

– Колко са жертвите? – попита Джеф, макар да нямаше вид на човек, който наистина иска да разбере.

– Двадесет и седем – каза Силия. Силви сподави дъх и покри устата си с ръка, а очите `u се напълниха със сълзи. Джеф се изплю отново.

– Оцелели има ли? – пита той.

– Няколко – отвърна Силия. – Мейни – тя посочи с тояжката си момче, което се беше вторачило в погребалния огън – е пробягал целия път до дома ми в тъмното.

Силви ахна. Никой досега не бе стигал толкова надалеч тичешком и то жив. – Защитите над къщата на Брайн Кътър са издържали през по-голямата част от нощта – продължи Силия. – Той и семейството му са видели всичко. Някои от останалите успели да избягат от ядроните и намерили убежище у тях, докато огънят не стигнал до покрива им. Чакали в горящата къща, докато гредите не запращели и тогава рискували да излязат навън в последните минути преди изгрева. Ядроните убили съпругата на Брайн, Мийна и сина им Пол, но останалите оцелели. Изгарянията ще зараснат и децата ще се оправят след време, но останалите...

Нямаше нужда да довършва изречението. По някакъв начин оцелелите след нападение на демони умираха скоро след това. Не всички и дори не повечето, но достатъчно на брой. Едни от тях се самоубиваха, други просто оставаха да гледат с празен поглед, като отказваха да ядат и пият, докато не издъхнеха от изтощение. Хората казваха, че никога не знаеш дали си оцелял от нападение, ако оттогава не е минала поне година.

– Има още десетки, за които нямаме сведения – каза Силия, но със слаба надежда в гласа.