Чтение онлайн

Трийсет и пет минути път с автобус и той беше на място. Но макар че преброи спирките и за всеки случай попита шофьора, пак не беше сигурен дали е слязъл на правилното място. Защото това наистина беше in the middle of fucking nowhere! Самотна спирка на междуградски път с ограничение 70 км/ч, голи полета във всички посоки и нито една къща.

Миришеше на суха пръст, слама и още нещо природно, което HP не можеше да определи точно. И естествено, не го посрещна никой…

Запали цигара и се отпусна за малко, но слънцето гореше във врата му и скоро вече влажната му тениска беше цялата мокра на гърба.

Трябваше да запомни да си купи шорти.

Няколко крави мучаха от разстояние, а далеч над хоризонта видя малък жълт спортен самолет да се спуска над върховете на дърветата. След самолета се вееше дълго знаме и HP не се сдържа да не се усмихне.

Не беше виждал такава реклама откакто беше малък. Интернет и кабелната телевизия не бяха ли убили този вид рекламиране? Но от друга страна, тук, в пустошта, сигурно всичко можеше да се очаква.

Събор във Фиердхундра, 28-31 юли, прочете той, когато самолетът се приближи.

Пак се ухили, събор във Фиердхундра! Вероятно банда заблудени типове в гащеризони, които отгатваха колко тежи някоя свиня, преобръщаха крави и сваляха петнайсетгодишните си братовчедки. Banjo solo anyone? Дингелингдингдингдингдингдинг динг…

Не можеше да проумее как, по дяволите, можеш да живееш така, вместо в града като хомо сапиенс.

— Ехо, Фиердхундра! — извика той и помаха на самолета, когато минаваше покрай него. Но въпреки че пилотът трябваше да го е видял, така, както стоеше по средата на пътя между окосените полета, HP не получи никакъв сигнал в отговор. Дори малко поклащане на крилата.

— Да го духаш, лайнар — измърмори той с цигара в устата и премина към други, не толкова приятелски жестове, преди самолетът да изчезне от погледа му.

Когато шумът от двигателя заглъхна, той чу друга, по-сприхава машина да се приближава. Оказа се флакмопед [90] , а човекът, който го караше, беше същинско НЛО!

Дълга светла коса, съответстваща рунтава брада и отгоре на всичко стара кожена пилотска шапка с вградени очила. Син комбинезон, който определено бе имал и по-добри дни, и чифт стари войнишки ботуши допълваха картинката и на HP отново му бе трудно да се сдържи да не се засмее с цяло гърло.

Леко особняк, о, да!

Това направо си беше като скрита камера!

Мотористът спря рязко пред него и превключи на нулева скорост.

— Ти ли си този HP?

— Не, аз съм просто обикновен турист, който обича крави и природа, ти как мислиш — измърмори HP.

— К’во рече? — моторджията се наведе напред.

— Да, аз съм, хубаво местенце, крави, природа — отговори HP, този път достатъчно високо, за да го чуят през шума от двутактовия двигател.

— Ерман — кимна онзи в отговор. — Скачай!

HP се поколеба за миг, но после се качи на платформата, все още засмян. Разбира се, само това му оставаше, малко пътешествие с флакмопед, за да се циментират всичките му предразсъдъци за провинцията. Банджо-дуелът в главата му набра нова скорост и той си тананикаше, уверен, че шофьорът му не може да го чуе през тракането на двигателя.

Ерман следва шосето няколко километра, след което зави право през полетата по един почти невидим чакълен път.

Колкото повече приближаваха края на гората, толкова по-неравен ставаше пътят, но шофьорът не отпусна газта ни най-малко и когато се доклатушкаха до малката къщурка, скрита между смърчовете, цялата хилбили атмосфера почти бе спряла да забавлява HP.

Докато Ерман паркираше мотопеда под малък навес, който едва се виждаше измежду гъсталаците, HP се разтегна и разтри натъртения си задник.

Къде, по дяволите, се беше оказал?

Обиталището беше малко, може би петдесет-шейсет квадрата, така че не бе много по-голямо от вилата на леля Берит. Фасадата някога ще да е била червена, но сега повечето дъски бяха сиви, може би с леки намеци за розово на местата, до които слънцето и дъждът не се бяха добрали. Поддаващият азбестов покрив беше позеленял от мъх и лишеи, а около ъглите растеше еднометрова коприва. Цялото място изглеждаше сякаш може да се срути всеки момент.

— Айде, влизай — смотолеви Ерман и кимна към вратата, докато затваряше вратата на малкия навес. HP послуша поканата му и откри, че вътрешността на съборетината изглежда значително по-добре, отколкото бе очаквал.

Кухнята и малката всекидневна бяха чисти и спретнати, миришеше на течен сапун, а в единия край стара желязна печка пращеше уютно. Въпреки това в къщата беше хладно, вероятно защото лежеше в сянката на високите смърчове наоколо.

— Последва ли инструкциите? — попита Ерман, когато няколко секунди по-късно влезе в кухнята.

— Дам — отговори HP. — Не нося мобилен телефон, платих всички билети кеш и освен това направих малка Джеймс Бонд каскада, когато хващах влака, така че малкият ти рай е в безопасност.

Ерман изсумтя и хвърли пилотската шапка на един стол.

За своя изненада HP откри, че домакинът не беше някакъв чичак, както си бе помислил първоначално, ами вероятно само няколко години по-възрастен от него самия.

Ерман му направи знак да седне на кухненския диван, сложи старомодна кафеварка на котлона и извади чаши.

— Значи си алергичен към електричество, как става тая работа? — започна HP пресилено приятелски, но веднага получи изсумтяване в отговор.

— Двайсет и пет години компютри, магнитни полета, радиовълни и всякакви други гадости, които се носят из въздуха. И един ден се събуждаш с обрив и едва дишаш.

Той наля кафе и на двамата и HP отпи бърза вряла глътка. Варено кафе [91] , не беше пил такова, откакто баба му беше жива, отбеляза той, когато успя да преглътне топлата течност, като същевременно разкара с мигане една сълза. Като се изключи температурата, беше доста хубаво.