Чтение онлайн

Но ако разделеше историята на две части, беше по-лесно. Ако преглътнеше горчивката и приемеше, че е бил просто тъпа марионетка, която с готовност се е втурвала напред, когато Водачът дръпне правилната нишка, и ако освен това повярваше на частта със залагането и устройството на Играта…

В такъв случай първата част от историята на Ерман обясняваше всичко, което му се беше случило.

Макар и да го изгаряше мисълта, че е бил един вид шут за някакъв игрален клуб, това обяснение поне беше правдоподобно, за разлика от останалата част от разказа, поне ако си от правилната страна на оградата на лудницата.

Но все още му беше трудно да приеме теорията на конспирацията.

Че Играта е всеобхватна, заема се с всякакви мръсни поръчки и освен това има очи и уши навсякъде — това просто не можеше да го възприеме!

Всъщност самият Ерман беше казал, че това са собственоръчно скалъпените му размишления, а не нещо, което пряко е видял или преживял. Може би резултат от твърде много самотни часове в бараката без контакт с цивилизования свят. Всъщност беше жалко за бедния човек. Макар и да му беше изкарал акъла там, в гората, по някакъв начин HP внезапно се почувства странно свързан с Ерман. Двамата всъщност имаха доста общо. Водачът не беше пожалил никого от тях. Беше ги открил, накарал ги бе да се почувстват специални, а когато Играта вече нямаше нужда от уменията им, просто ги беше захвърлил като вчерашен вестник…

So what, ако на Ерман малко му скърцаше дюшемето? HP всъщност беше страшно благодарен, че бедният отшелник все пак го беше насочил. Беше му отворил очите и дори го бе снабдил с възможен достъп до Играта.

Във всеки случай сега се чувстваше значително по-спокоен. Вече почти не му се повдигаше, даже започваше да огладнява. Печен боб „Хайнц“ беше единственото, което успя да изкопае и той го изяде студен направо от консервата.

Ами самолетът, онзи, който се опита да го очисти, как, по дяволите, да си обясни това?

Никой не можеше да го е проследил, в това беше абсолютно сигурен, така че какво се беше случило всъщност?

Да, по принцип би могло да бъде просто грешка. Ерман беше висок колкото него и цветът и дължината на косите им бяха горе-долу еднакви. От разстояние сигурно човек можеше да ги обърка, а от няколкостотин метра сигурно беше невъзможно да се види разликата.

Откачалката живееше сам и пилотът може би просто бе предположил, че човекът, излязъл от гората, е бил именно Ерман, особено след като описанието съвпадаше.

Разбира се, така трябва да е било!

Който и да бе пилотирал самолета, имаше зъб на Ерман, а не на нето.

Може би някой ядосан съсед или някой роден от кръвосмешение местен, който се е сдърпал с хахото в „Консум“? И е решил да изкара акъла на смахнатия проклетник в стил Алфред Хичкок, когато внезапно му се бе удала възможност. Понякога се случваха такива неща, достатъчно беше да си пуснеш телевизора. Имаше цяла телевизионна поредица за хора, които правят такива неща…!

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-достоверно звучеше. Някаква болна междусъседска война, излязла от контрол. Значително по-лесно за възприемане обяснение от алтернативата.

— Световна конспирация my ass — измърмори той на себе си. — Да бе!

Дори за миг не беше обмислял тази вероятност на сериозно.

Успокоен, той се отпусна обратно на кухненския диван тип пейка и пусна лаптопа. Нищо не му помагаше да забрави проблемите като малко телевизия. Винаги можеше да намери някой идиот, който е по-зле от него и така самият той да се почувства по-добре. Когато всичко се успокоеше щеше да обмисли как да продължи.

Още преди да чуе говорителя, той разбра какво се беше случило. Снимките на подпалената къща, сините светлини и пожарникарските коли, наредени сред копривата, бяха достатъчни, за да зацепи.

Полусмлян боб по цялата кухненска мивка на леля. HP повръщаше като разпран.

„Мамка му! Мамка му! Мамка му!“, беше единственото, с което мозъкът му успя да помогне.

Трябваха му няколко дни, за да се възстанови. Сигурно си бе навлякъл някой вирус или друга гадост, имаше силна треска и продължи да драйфа като водопад, докато не остана само кисела жлъчка.

Както обикновено, Манге бе този, който го спаси, появи се, за да провери защо не се обажда и го намери проснат на лелиния диван. Беше доста неприятно, но Манге се бе оказал true friend. Хвърли го до „Ериксдалсбадет“ [103] да се освежи, намери отнякъде малко чисти дрехи и супа от шипки [104] и дори не пропусна да изчисти мръсната кухня.

Дам, Манге беше true friend, всъщност BFF [105] Отсега нататък щеше да се държи с него като с такъв. Като начало щеше да го нарича Фарук. Щом името беше важно за Манге, отсега нататък щеше да го използва и нямаше да се бъзика.

Беше сънувал много, докато беше болен, трескави сънища за всичко възможно. По принцип беше свикнал със странните сънища, бяха почти задължителни няколко дни или седмица след хубав трип. Беше чел, че ТНС-то в коза се събира в мастната тъкан на мозъка и от време на време напомня за себе си впоследствие, горе-долу като бомба със закъснител. Често сънуваше психеделични истории в стил „Властелинът на пръстените“, с гигантски пеперуди или говорещи дървета, което беше доста яко.

Но тези сънища бяха различни, много по-мрачни и неприятни от джойнт-фантасмагориите.

Един сън, който си спомняше особено ясно, беше как тича гол през тунел „Клара“. Черният, изгорен труп на Ерман го преследваше с мотопеда, начело на стотици препускащи коне без ездачи. Отворът на тунела към „Свеавеген“ приближаваше, но преследвачите го настигаха. Стъпките му ставаха все по-тежки, защото наклонът се увеличаваше, и той осъзна, че няма да успее. Двигателят на мотопеда ревеше с дрънчащ фалцет, навсякъде тракаха копита.