Играта
Шрифт:
Така че въпросът беше просто вярваше ли му.
Сините светлини се приближаваха.
Той нямаше много време.
Решението всъщност беше съвсем просто. Беше го взел още преди дни, по едва сега всичко наистина му стана ясно.
Че всъщност имаше само една алтернатива. Синьото хапче или червеното? Safe или all in? Да нападне или да отпадне?
Ladies and gentlemen, the clock is ticking, please place your bets…
Той извади телефона от джоба, свърза го с кабела и затръшна вратата.
После изтича до шофьорското място, запали и натисна газта до дупка.
— Спри! — извика тя внезапно.
— А? — отвърна Викстрьом и обърна въпросително глава към нея.
— Спри, по дяволите, спри колата! — изрева тя и грабна радиомикрофона.
Отклонението приближаваше все повече, скоро щеше да може да прочете номера и без бинокъл. 1710, същата кола, която трябваше да бъде на сервиз.
Колата, която Хенке твърдеше, че е открадната. Във всеки шибан случай, тя със сигурност не трябваше да стои тук! Не сега!
Определено не!
— Спрете всички коли — извика тя в микрофона, а Викстрьом същевременно се набра на спирачката. В същия миг, в който предпазният колан я улови, тя видя как полицейският бус започна да се движи към тях.
Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.
И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.
„Не сега!“, беше мисълта, която префуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.
И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предостатъчно, бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите — беше направил точно това, което му бяха казали да направи.
Това не трябваше да се случва. Не сега! Определено не!
Така че когато дисплеят на телефона внезапно светна и зазвуча мелодията за звънене, той всъщност се стресна.
Но не се учуди!
— Заплаха отпред! Назад и обръщаме! — изкомандва тя и както Викстрьом, така и колегите му в другите коли, и се подчиниха незабавно.
Кортежът даде назад, продължи така около сто метра и почти като по команда всички коли едновременно започнаха да обръщат. Скоростта им бе толкова висока, че не спряха и за миг, преди да продължат пътуването си, вече с предниците сочещи посоката, от която бяха дошли.
— Алфа 102, вие водите — обобщи тя, когато маневрата приключи и те тръгнаха на север.
Той завъртя волана, направи бесен обратен завой, от който гумите изсвистяха, след което с ревящ двигател отпраши обратно по рампата. Остър десен завой, сигналните факли искряха покрай гумите, после отново беше горе на „Шюмлингеленкен“.
Виждаше как сините светлини от минибуса проблясват по тъмните дървета. Няколко секунди по-късно вече си имаха компания.
Ръцете и трепереха, но и се подчиняваха без проблеми. Вече бяха подминали Солентюна.
— Централа, имаме откраднат полицейски бус 1710, който тъкмо излиза на „Шюмлингеленкен“ в посока към Шиста. Предлагам да пратите полицията след него, но им кажете да спазват значителна дистанция, край!
Патрулката, която бе стояла на блокадата, вече беше след него, а скоро щяха да станат и повече.
Но хич не му дремеше. Телефонът на петдесет и осми продължаваше да звъни от съседната седалка и призрачното сияние от екрана осветяваше цялото купе. Той взе завоя към Шиста на две колела и завъртя трескаво волана, за да избегне тревистото хълмче в средата на кръговото, но си възвърна контрола в последния момент и продължи с пълна скорост по правата.
Телефонът все още звънеше.
Без да сваля поглед от платното, той се протегна да го вземе.
Гласът на Водача бе хладен:
— Разочароваш ни, HP!
— Искаш да кажеш, че бихте предпочели да ме пръснете на овъглени атоми по E4? — отряза той. — В такъв случай, това си е ваш шибан проблем! Щяхте да изчакате, докато съм в безопасност, обеща ми. Did you really expect me to believe that crap?! Реалността е Игра, веднъж ми каза един човек. Перфектно приложение за телефон, в което ми показвате само това, което искате да видя. Неща, които ме карат да скокна, щом дръпнете конците. Но сега аз ще ви покажа нещо. Мой ред е да дърпам конците. Време е да доведа шибаната реалност при Играта, mofo! Кажи на пазача, че има трийсет секунди да се махне оттам!
И за заключение той добави:
— А, и още нещо.
— Да…?
— Yippikayee, mothafuckers!!!
Той напъха телефона в джоба си, завъртя волана и мина право през бариерата и решетката, които предпазваха входа към гаража на „Торшхамнсгатан“ 142.
От сблъсъка челото му се удари в предното стъкло.
Въздушната възглавница се задейства и го запрати обратно на седалката, бусът се плъзна бясно и той опита с всички сили да си възвърне управлението. Задната част на автомобила се блъсна в бетонна колона и HP отново почти бе изхвърлен от мястото си, но този път бе спасен от стърчащия скоростен лост.
След това колата се наклони на другата страна и допря още една колона, преди HP най-накрая да овладее въртящия се лудо волан.
Той надъни спирачката и със скърцане на гуми бусът спря на два етажа под Светая светих на Играта.
HP излезе, залитайки навън, опипа тялото си с ръце и установи облекчено, че не намира стърчащи кости или фонтани от кръв.
Ченгетата, изглежда, бяха достатъчно умни да останат горе на улицата, тъй като никой не го бе последвал долу в гаража. Той се огледа набързо, намери авариен изход, който водеше към горичката при задната страна на сградата и се втурна нагоре по стълбите.