Чтение онлайн

Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му.

Очите, а не ръцете ми го откриват точно преди да се откажа и да изпитам облекчение. Но няма да има облекчение за мен, не и тази нощ, защото ето го тук, точно на мястото, където падаха сълзите ми. В мрака изглежда сиво и неясно, но не може да бъде сбъркано. Колкото по-дълго се взирам, толкова повече цветове се появяват. Лилави венчелистчета със златни краища, структура, подобна на орхидея и спираща дъха красота. Не очаквах цвете. Очаквах младо стръкче, може би дори с пъпка, но не и напълно развит цвят.

Два дни. Пораснало е само за два дни.

Какво научно обяснение би могъл да даде чичо Паоло на това?

Спорите, от които елизиумът расте, се съдържат в сълзите на безсмъртните, в ДНК на хора, които имат елизиум в генетичния си код. В това има някаква логика, но налудничава и нечувана в науката. През цялото това време учените никога не са го проумели — а „невежите“ Ай’оа винаги са го знаели.

Връщам се в стаята си, лягам на леглото и държа цветето в ръцете си, като внимавам да не го наведа и да не излея нектара. Такава красота. Такъв ужас. И двете се съдържат в едно-единствено цвете.

Чувам леко почукване на вратата си, последвано от гласа на чичо Антонио.

— Може ли да вляза?

— Моля те — отговарям достатъчно силно, за да ме чуе, — върви си. Имам нужда от малко време.

— Пиа… — Усещам безсилието в гласа му. — Добре. Хубаво. Ще ти дам време. Но трябва да знаеш, че не ни е останало много.

— Знам.

След като си тръгва, отново разглеждам цветето и усещам кадифения му допир.

Катализаторът изобщо не е цвете. А човек или много хора. В легендата е описано всичко — един човек пие смъртоносния нектар на елизиума и умира, другите пият от кръвта му.

Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник.

Пет поколения. Отнема пет поколения на смърт, за да бъде произведен един „защитник“, един Тапумири. Ако цяло едно цяло село е под генетичното въздействие на елизиума, има логика по едно дете на всяко поколение да бъде безсмъртно.

Ягуар, богомолка, луна. Капукири видя знака в очите ми, във въртящите се цветове, забележими само на светлината на огън.

Сълзите на Миуа, които държа в ръката си, в това толкова прекрасно и смъртоносно цвете, изискват живота на много хора, за да дадат несвършващ живот на един-единствен човек.

Смес от елизиум и кръвта на пожертван човек.

Това е катализаторът. Това е Имортис. Това е тайната, която толкова жадувах да узная. Съдбата, на която бях готова да се отдам.

Това е моето наследство. Светът около мен се свива и разширява — чудовище, което досега е спяло, а сега се пробужда и е изгладняло. Изпускам цветето си на пода, без да ме е грижа дали нектарът ще се разлее и се свивам на топка върху завивките.

Тестовете на Уикам. Чичо Паоло винаги казваше, че един ден ще разбера нуждата от тях. Е, този ден дойде. Трябваше да убия Снизи, за да се уверят, че бих убила и човек. Всеки, който идва тук, трябва да докаже същото нещо. Не сме колония от учени. Ние сме колония от убийци.

Колко души са умрели, за да живея аз?

И кои са умрели, за да живея аз?

Трябва да е имало десетки обекти — не, не обекти. Жертви. Имортис трябва да е свеж за всяка инжекция. А е трябвало да направят толкова много инжекции…

Тридесет и двама първоначални прародители. Три инжекции за всеки преди създаването на потомство. Тридесет и двама раждат шестнайсет, шестнайсет раждат осем (минус двама, които са избягали и са се удавили, оставайки следващото поколение нечетен брой), раждат се двама и тези двама раждат мен. Три инжекции на всеки във всяко поколение…

Спри! — Сядам в леглото и се насилвам да изтрия числата от съзнанието си, защото нямам сили да продължа. Задъхвам се и съм покрита с пот.

Инжекцията е планирана за вдругиден. От мен се очаква да бъда част от всичко като новоназначения член на екипа Имортис. Ако историята на Капукири е изобщо вярна, някой трябва да бъде пожертван. Някой, който да предложи живота си на олтара на безсмъртието.

Трябва да помисля. Имам нужда да изчистя паниката, мъглата и ужаса, които парализират мислите ми. Изтичвам до банята, изливам нектара от цветето в мивката и пускам водата да тече, докато всяка капка от сияещата течност не изчезне. Повръща ми се, хващам се за мивката и започвам да се давя, но не изкарвам нищо.

Ужасена — никога в живота си не съм повръщала — се разхождам в кръг из стаята си, правя клякания и лицеви опори, тичам на място. Кръвта ми се раздвижва и отмива истерията. Насилвам се да преглътна останалото. Трябва да се овладея, за да не объркам още повече нещата.

Нужен ми е план. Нужен ми е и съюзник.

Накрая сядам на пода до прозореца и се обръщам с лице към джунглата, като правя всичко възможно да не допускам тъмнината. Тя се прокрадва в съзнанието ми и заплашва да ме погълне изцяло, ако не внимавам дори за секунда.

Докато чакам утрото, бавно накъсвам елизиума на малки парченца.

Щом виждам слънчевата светлина, тръгвам да търся чичо Антонио. Готова съм да седна с него и да говорим за това, което чух. Трябва да подредим всичко и да го разгледаме от всеки ъгъл. Да намерим пукнатините и дефектите на формулата. Да я нагреем като вода и да видим какви скрити истини ще излязат на повърхността.