Чтение онлайн

Точно тогава забелязвам металната количка до левия ми лакът. На нея има три табли, на всяка от които са подредени стъклени мензури.

— Мислех, че съм те научил на това още преди години — говори чичо Паоло, — помниш ли? Разбира се, че помниш. Твоята памет, за разлика от днешното ти решение, е перфектна.

Той застава от другата страна на Ейми, за да може да ме наблюдава над тялото й. Очите му са приковани в мен и не забелязва, че миглите й се повдигат, очите й се отварят и главата й се обръща. Погледът й попада на мен и въпреки объркването, изписано на лицето й, тя успява да ме разпознае.

— Пиа? — прошепва.

Пъхам крак под количката и я събарям. Стъклените мензури се разлитат на всички страни и се чупят в стените и тавана. Всички се навеждат и чичо Харуто изкрещява. Мисля, че в окото му е влязло парченце стъкло. Той пада напред и се блъсва в масата. Размахва ръка, закача тръбичката в ръката на Ейми и я освобождава. Кръвта потича от нея като сироп от бутилка.

За миг настъпва пълен хаос — достатъчно, за да се освободя и да грабна спринцовката от ръцете на чичо Паоло. Със светкавично бързи движения свалям Ейми от масата, издърпвам я към вратата и отделям част от секундата, за да си взема огърлицата. Когато Джейкъб и Харуто ме улавят изотзад, започвам да мушкам слепешком със спринцовката и те моментално отстъпват от иглата. Вдигам я нагоре заплашително и избутвам с едно рамо Ейми. Обувките ми оставят алена диря по искрящо белите плочки.

— Спри, Пиа! — заповядва Паоло, удря се в падналата метална количка и стъпва на изпочупените мензури. Изкрещява и отскача — надявам се, че стъклата са му пробили подметките. С Ейми сме почти до изхода.

Отварям вратата, избутвам Ейми в коридора и я затръшвам зад нас. Тя е в безсъзнание, но от устата й се отронва лек стон. Разтърсвам я, но това не я разбужда. Оставям я да се свлече на пода и се оглеждам.

На стената има стелаж с чаршафи и лабораторни престилки. Хващам го с две ръце и го повдигам. Удря се в пода със силен трясък. В същия момент огромна гръмотевица разтърсва сградата и флуоресцентните лампи над нас една по една угасват.

Явно генераторите са били ударени. На Кларънс ще му трябват поне пет минути да възстанови захранването. Хайде, Пиа, не пропилявай този шанс… Избутвам стелажа при вратата. Няма да ги задържи за дълго, но може би ще ги забави достатъчно.

Ейми се е отпуснала до стената със затворени очи и бледа кожа. Ръката й продължава да кърви. Когато чичо Харуто изскубна тръбичката от нея, раната се разшири, а това, че влачих Ейми по пода, само влоши нещата. Различавам в мрака лепкава алена следа, идваща откъм вратата на лабораторията. Колко кръв е загубила?

Започвам да ровя из припасите, които паднаха от стелажа, когато го съборих, и намирам марля и бинт. Тръгвам към Ейми, но пръстите ми докосват нещо стъклено, което се търкаля по пода. Грабвам го с надеждата, че е някакъв вид антибиотик, който мога да сложа върху раната. Напрягам очи да прочета етикета в тъмното, и стискам ръката на Ейми, за да намаля кръвотечението. От някакъв отворен прозорец в коридора проблясва светкавица и очите ми прочитат етикета на стъкленицата.

Е13.

Е13. Спомням си птичката в електрическата клетка, изчерпаната й енергия, действието на серума…

Побързай, Пиа!

Махам капачето на стъкленицата със зъби; нямам с какво да направя инжекция и нямам представа кога ще й подейства, но времето й изтича. Слагам стъкленицата между устните й и изпразвам половината от съдържанието в гърлото й. Въздишам облекчено, когато Ейми преглъща. После поставям марлята на ръката й и я увивам с бинта — три, четири, пет пъти.

Ейми отваря очи. При проблясването на следващата светкавица виждам, че зениците й са се свили до мънички точици.

— Пиа! — Тя сяда, а цялото й тяло трепери. — Какво стана? Къде съм? Защо е толкова тъмно?

— Хвани ме за ръка. Знам, че си уплашена, но трябва да бягаш!

Преди дори да довърша, вече е на крака и се движи енергично по коридора, като ме дърпа след себе си. Движенията й са бързи и резки, точно както на птичката под въздействието на Е13. Поздравления, чичо Паоло, серумът ти действа перфектно.

Навън хора викат и бягат във всички посоки, като се мъчат да възстановят електричеството. Остават само минути преди Кларънс да включи аварийните генератори и тогава няма да ни остане възможност да избягаме.

Не се опитвам да се крия. Дъждът и бъркотията вършат достатъчна работа. Тръгваме към оградата, обръщам се и виждам, че Паоло и останалите са успели да излязат. Забелязват ни много скоро.

— Върви — изсъсквам, — бягай колкото можеш по-бързо! Ейми, към оградата!

— Пиа, донесох ти огърлицата — казва тя. — Беше я изпуснала.

— Всичко е наред, Ейми. В мен е.

— Добре. Защото тя има много специално значение — изкрещява през рамо — и ако я изгубиш, ще е ужасно. Пиа… — Тя спира да тича и поглежда назад. — Те ни преследват. Защо ни преследват?

Хващам я за ръка и двете тичаме покрай оградата. Мъча се да запазя дистанцията между нас и учените. Трябва да я накарам да продължи да говори, за да я отвлека от преследвачите.

— Какво специално има в огърлицата, Ейми? Кажи ми. — На петдесетина метра от нас са и ни настигат. Опитвам се да тичам по-бързо, но дори и с пришпорващия я серум Ейми има къси крака и не може да поддържа по-бързо темпо.

— Тя е наш символ — казва тя. — Когато момче от племето я даде на момиче от друго племе, това означава, че докато я носи, тя принадлежи на него и на Ай’оа.

— Продължавай да тичаш, Ейми! — Сега сме зад менажерията. Хвърлям поглед назад и виждам, че чичо Паоло води останалите. Четирийсет метра.

— Не можех да допусна да я загубиш — продължава Ейми и ме прегръща през кръста. — Защото сега си една от нас.

— Ейми, чуй ме! Трябва да бягаш! Бягай вкъщи и кажи на всички… — Няма време за това. Соча нагоре: — Виждаш ли къде свършва веригата? Точно под онази греда?

Тя кимва и гледа неуверено през дъжда.

— Катери се, Ейми и каквото и да правиш, не спирай. В мига, в който включат захранването, оградата ще се наелектризира. Не може да спираш.