Чтение онлайн

Съсипана, гледам как започва да плаче.

— Щеше да постъпиш по същия начин. Знам. Сега разбирам, лельо Хариет. — Връщам й снимката с надеждата Щраус да бъде изядена от анаконда. — Чичо Антонио и Ейо са притиснати от хората на Тимоти. Трябва да стигна до тях и да излезем от Литъл Кейм. Ще ми помогнеш ли?

Тя се вторачва в мен, подсмърчайки, а червената й коса й придава вид сякаш главата й е експлодирала. Кимва.

— Ще видя дали хоризонтът е чист и ще ти дам сигнал.

Не ме поглежда в очите, а мига и ги бърше. После излиза.

След по-малко от секунда вратата се отваря и тя влиза обратно с насочена към главата пушка.

Тимоти. С подкрепление от десетина въоръжени мъже. Сред тях са Джейкъб, Сергей и дори баща ми. Чичо Уил държи пушката си така, сякаш е змия, която се кани да го ухапе и ме гледа с големи уплашени очи.

— Достатъчно, Пиа — казва Тимоти и включва осветлението. — Хайде ела с нас. Нека разрешим този спор.

Поглеждам към него, поглеждам и към другите, към намръщения Джейкъб и гневния Сергей, и си мисля само за едно нещо.

Мравки.

Терариумът е точно зад гърба ми, а до мен има стол. Плъзвам поглед от стола през терариума до чичо Уил. Той явно разбира какво си мисля, защото става много, много блед.

— Пиа, не!

Но аз вдигам стола, завъртам го и чупя стъклото. Мравките се изливат като черна вода. Поглеждам право към Тимоти и се усмихвам.

Чичо Уил изтичва при алармата и я задейства, но не успява да стигне до спрейовете срещу насекоми. Мравките пълзят навсякъде. Чудя се дали останалите знаят какво съм освободила.

Знаят. Възрастните мъже закрещяват като обградени маймуни, захвърлят в бързината пушките си и напускат помещението. Тимоти се опитва да поддържа ред, но е понесен от вълната. Уплашената леля Хариет също не чака. Следвам я по петите.

В Литъл Кейм настава масова истерия. Има хора, които надават писъци, без да е възможно вече да знаят какво се е случило. Може би ги плашат оглушителните сирени. Поглеждам назад само веднъж и виждам някой — невъзможно е да определя кой — да изчезва под приливната вълна от мравки.

Впускам се към чичо Антонио и Ейо. Мъжете, които стреляха по тях, са напуснали поста си и бягат панически заедно с всички останали.

— Мравките на чичо Уил — казвам и чичо Антонио пребледнява.

— Мравки? Всички са толкова изплашени от някакви мравки? — пита Ейо.

— Това не са обикновени мравки… Няма време! Да вървим! — Грабвам ръката на Ейо и го дърпам. Вълната от месоядни насекоми е стигнала до центъра на Литъл Кейм и виждам как Харуто сваля покритата си с мравки риза. Всички са прекалено заети да се спасяват от малките чудовища и ни оставят да бягаме необезпокоявани към портата.

Точно преди да стигнем джиповете, ни пресрещат Тимоти, Паоло и Сергей, и тримата — въоръжени. Замръзваме.

И те замръзват. Никой не отклонява оръжието си.

— Спри тази лудост, Антонио — казва Паоло с най-спокойния си и убедителен глас. — Няма нужда да става така. Ще пусна момчето да си иде, кълна се. Не знаех, че ти е син. Трябваше да ни кажеш. Можехме да го подслоним тук. И може би все още можем. — Той бавно се навежда, оставя пушката си на земята и вдига ръце. — Виждаш ли? Не искам насилие.

Не мога да се сдържа. Избухвам в недоверчив смях.

— Не искаш насилие? Не искаш насилие? И колко души си убил?

— Пиа! — Той ме поглежда с укор. — Може би трябва да погледнеш зад себе си.

С Ейо се обръщаме. Чичо Антонио също понечва да го направи, но го спира опряната до врата му игла. Той замръзва, същото прави и сърцето ми.

— Майко — прошепвам, — недей.

Лицето й представлява ледена маска, а пръстите й, деликатно държащи спринцовката с елизиум, не трепват.

— Не мърдай, Антонио. Не ме принуждавай да го направя.

— Рано или късно някой ще бъде инжектиран днес — казва Паоло. — Тимоти?

Тимоти идва и взема пушките на чичо Антонио и Ейо, като никой от тях не възразява.

— Силвия — прошепва чичо Антонио, — отраснахме заедно. Помниш ли? Ти, аз и Уил. Промъквахме се в лабораториите, смесвахме разни химикали и правехме експлозии. Крадяхме всички ножове от кухнята и ги криехме в шкафа на бавачката. Веднъж пуснахме всички животни от менажерията. Помниш ли този ден? Как старият Сато тичаше наоколо и се опитваше да хване онзи тапир…

— Млъкни, Тони — казва тя и се обръща към мен. — Трябваше да бъда аз — прошепва. — Делеше ме само едно поколение… Само като си помисля колко малко. И ето ме мен, затворена в това смъртно, умиращо тяло, и теб, неблагодарно, глезено момиченце, което дори не знае какво има. Трябваше да бъда аз. Аз нямаше да го разочаровам.

Може да има предвид единствено Паоло. Зяпвам я, зашеметена от отровата, която никога не съм подозирала, че таи в себе си.

— Ти си ми майка…

— Никога не съм искала да ти бъда — е нейният отговор и думите й сякаш разцепват земята между нас и създават пропаст, която никой мост не би могъл да преодолее.

— Е, изглежда всички стигнахме до съгласие. — Паоло прави знак на Тимоти и Сергей и те свалят оръжията си. — Ето. Така е по-добре. Все пак сме цивилизовани хора.

През рамото му, през стъблата на дърветата, засадени в центъра на алеята, виждам, че вратата се отваря. Не мога да разбера от кого. Поглеждам настрани и виждам, че чичо Антонио и Ейо също са забелязали това.