Чтение онлайн

Ейо не е излъгал. В селото цари оживление. Мъжете пълнят кратуните си с кураре и дори жените събират стрели. Обикалям колибите и търся Ачири или Лури.

Внезапно нечия ръка ме дърпа изотзад за тениската, завърта ме и се оказвам очи в очи с Бурако. Лицето му е като прорязано от линия червена боя, а ръката му е насочила — безсмислено — нож към гърлото ми.

— Ти — изсъсква той и ме разклаща. — Караиба! Дошла си да си довършиш работата? — пита на езика на Ай’оа. — Дошла си да убиеш децата, нали? Дошла си да пиеш кръвта им? Убийца!

— Не! Разбира се, че не! Дойдох да помогна…

— Лъжкиня! — Опира ножа до гърлото ми и се чудя какво според него ще постигне.

— Спри! — чувам писклив глас и Ейми се появява до него. — Пусни я! Тя ме спаси!

Бурако поглежда несигурно от мен към Ейми, но не отслабва хватката си.

Ейми слага ръце на кръста си и го пронизва с очи.

— Казах, че тя ме спаси. Тя е на наша страна, Бурако!

При други обстоятелства би ми било забавно да гледам как се опитва да сплаши мускулест воин. Сега само въздъхвам с облекчение, когато той ме пуска. Но в очите му продължава да има недоверие. Не мога да го виня.

Ейми ме прегръща през кръста.

— Ти си тук! Пиа!

— Да — отвръщам. — А ръката ти, Ейми? Как е?

— Добре е! — Някой й е направил по-стегната и по-добра превръзка и съм щастлива, че изглежда е спряла кървенето. Също се радвам, че Е13 не я е оставил в несвяст… или по-зле. Но не съжалявам, че използвах серума върху нея — ако не го бях направила, може би нямаше да е жива.

Ейми се оглежда наоколо.

— Къде е Ейо?

— Идва. Ранен е, но ще се оправи. — По-добре да се оправи, защото иначе ще го убия. — Къде са Ачири и Капукири?

Тя ме повежда. Ай’оа ме поздравяват, когато минавам покрай тях, но не прекъсват приготовленията си. Лицата им са гневни, неумолими и изрисувани с червена боя. Никога досега не съм ги виждала такива. Няма и следа от обичайното им спокойствие и приветливост. Напомнят ми на мравките на чичо Уил: диви и смъртоносни.

— Ачири! — Виждам старейшината и се затичвам към нея. Тя рисува страшни назъбени линии с кървав цвят по лицето на Лури. Обръщам се към нея на езика на Ай’оа. — Ачири, трябва да ме изслушаш!

Тя не спира да рисува, но пита:

— Какво има, птичке Пиа? Къде е Далекоходеца?

— Ранен е. В джунглата. Можеш ли да изпратиш някой да му помогне?

Ачири кимва, прави знак на мъжете и им нарежда да го потърсят.

Продължавам:

— Той ме изпрати да ви кажа… Не можете да нападнете Литъл Кейм!

Тя оглежда работата си и кимва.

— Върви, Лури. — Лури ми се усмихва и тръгва. Ачири избърсва ръце в полата си и се обръща към мен.

— Това пък какво е сега? Първо, Ейми идва и ни казва, че лоши хора са се опитали да я убият, а ти си й помогнала да избяга. После Ейо хуква да те търси и не се връща. Появяваш се ти и ми казваш, че не трябва да се защитим от тези, които убиват децата ни? — Намръщва се към Ейми. — Дори и тези деца да са достатъчно глупави да се скитат сами!

Ейми също й се намръщва.

— Трябваше да върна на Пиа огърлицата й!

— Глупаво момиче! — скарва й се Ачири. — И затова тръгна сама из джунглата? Тц! — Тя отново поглежда към мен. — Кажи ми, птичке Пиа, трябва ли да се хвърлим в краката на тези чужденци и да бъдем избити?

Отстъпвам назад, уплашена от силата й — и от гневните червени линии, изрисувани по лицето й.

— Не! Разбира се, че не! От всички хора аз най-добре разбирам защо трябва да се биете! Но те имат пушки, Ачири, и много Ай’оа ще умрат, ако се изправят така срещу тях!

Тя се замисля, но Бурако внезапно изниква до мен и заговаря на езика на Ай’оа.

— Ще се бием! Не слушай чуждото момиче! Виж каква беда ни донесе то!

— Млъкни, Бурако! — изръмжава Ачири. — Капукири! Ела!

Шаманът идва с накуцване. Само той не е изрисувал лицето си. Ачири ме посочва.

— Пиа казва, че не бива да се бием. Бурако казва, че трябва. Ейо Далекоходеца все още не се е върнал. — Тя вдига ръце. — Да се бием или да не се бием? Чувам много гласове и виждам много пръсти, сочещи в различни посоки! Кажи ми, Капукири, виждаш ли по кой път трябва да тръгнем?

Капукири примигва към нея като бухал и се оглежда.

Ай’оа, вече разбрали за спора, притихват и се приближават, за да чуят какво ще каже водачът им. Ейми се притиска към мен и ме държи за ръка.

Най-после Капукири проговаря:

— Видях знака на ягуара, богомолката и луната в очите на дъщерята на Миуа. Тази, която крачи с ягуар за неин пазител и която не може да падне от копие или стрела. Тя ни беше изпратена, за да ни води.

Ай’оа шепнат в съгласие и само Бурако се мръщи. Капукири протяга разкривената си ръка към мен.

— Говори, Неумираща, и ние ще слушаме.

Той отстъпва назад и аз се оказвам обградена от изпълнени с очакване Ай’оа. Отначало мълча, но Ейми ме гледа сериозно, изпълнена с толкова надежда и доверие в мен, че намирам думите.

— Ай’оа, аз съм, както казвате, караиба, чужденка. Но вие знаете историята на Калуакоа. Знаете, че Неумиращите се раждат само, когато мнозина умрат преди тях. Това важи за Калуакоа и важи и за мен. — Затварям очи и си поемам дълбоко дъх — иска ми се Ейо да беше тук и се мъча да не мисля как чичо Антонио се свлича на земята. Ако мога да се съсредоточа само за няколко минути… — Днес научих, че много са умрели и те са от вашата кръв. Учените, които са ме създали, са измамили хората ви и са използвали елизиум — иреса — за да ги убият. Кръвта им е била взета, преминала е нататък и сега тече в мен. — Вдигам ръце с китките нагоре, а сред Ай’оа се разнася шепот. — Аз съм чужденка, но кръвта ми е на Ай’оа и това е ужасно, ужасно зло. Не мога да ви върна мъртвите, но мога да опитам да ви спра, за да не стават повече. Моля ви, не нападайте Литъл Кейм. Учените имат пушки и макар да знам, че вие сте храбри и готови на всичко, стрелите ви не са проблем за тях. Съгласна съм с вас: чужденците трябва да си отидат. Трябва да си върнете джунглата. Но не това е начинът.