Чтение онлайн

Когато започна следващото съобщение, Нора натисна „стоп“ бутона. Гледа замислено апарата известно време. След това стана от леглото, върна се в дневната, седна на бюрото и включи лаптопа си. Не познаваше Кейтлин Кид, не вярваше особено на Кейтлин Кид. Но би работила и със самия дявол, ако той можеше да й помогне да проследи хората, които стояха зад смъртта на Бил.

Загледа се в екрана и си пое дълбоко дъх. След това бързо, преди да е премислила, влезе в личния акаунт на Бил в „Ню Йорк Таймс“. Паролата беше приета: акаунтът още не беше дезактивиран. Минута по-късно пред очите й се появи списък по азбучен ред на статиите, които беше написал през последната година. Като ги подреди хронологически, тя се върна няколко месеца назад, после започна да преглежда заглавията. Беше странно колко много от тях й звучаха непознато и тя изпита горчиво съжаление, че не се е интересувала повече от работата му.

Първата злободневна статия за принасянето на животни в жертва беше публикувана преди три месеца. Отнасяше се предимно до тайни жертвоприношения, извършвани съвсем не в далечното минало. Имаше други няколко статии: интервю с някой си Алигзандър Естебан, говорител на „Хора за Другите Животни“; разследващ материал върху борбата с петли в Бруклин. Най-накрая стигна до последната статия, публикувана преди две седмици, озаглавена „Жертвоприношенията на животни — все по-близо до домовете на манхатънчани“.

Тя изтегли текста и погледът й мина по него бързо, спирайки се по-дълго на един параграф:

С това откритие изглежда Бил си беше запазил подкрепата на вестника за по-нататъшно разследване, защото статията завършваше с курсивирана бележка:

Нора се облегна назад. Сега, като се замисли, си спомни как Бил се прибра една вечер преди седмица и нещо; радваше се по повод някакъв незначителен успех, който бе постигнал в разследването на жертвоприношенията.

Може би успехът не е бил толкова малък, все пак.

Тя се намръщи. Беше точно по времето, когато бяха започнали да се появяват странните малки артефакти в пощенската им кутия и зловещите шарки, изрисувани в праха отвън пред входната им врата. Като затвори списъка с подредените по азбучен ред статии, тя отвори управляващия информационната програма на Бил софтуер, търсейки бележките, които той винаги пазеше за бъдещи статии. Намери точно това, което й трябваше.

Това последно изречение беше толкова неочаквано, до такава степен извън контекста на другите, че в следващия миг Нора усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя веднага затвори програмата и стана от стола.

Прекоси дневната веднъж, след това погледна часовника си: четири и петнайсет. Можеше да хване метрото на 96-а и Сентръл Парк Уест и да бъде в Инууд след четиридесет минути. Като включи нова програма на компютъра, тя натрака бързо нещо на клавиатурата, погледна екрана, след това пусна текста да се принтира. Отиде в спалнята и вдигна чантата си от пода; хвърли бърз поглед наоколо, след което се насочи към входната врата.

Само преди четвърт час се беше чувствала объркана, носеща се по течението. А сега внезапно установи, че е изпълнена с непоколебима воля и целеустременост.

Д’Агоста беше довел целия отдел — дванайсет въоръжени и униформени офицери — и асансьорът се напълни докрай. Той натисна копчето за трийсет и седмия етаж, после се обърна към светещия дисплей над вратите. Чувстваше се спокоен и хладнокръвен. Не, това беше погрешно: чувстваше се студен. Леденостуден.

Вярваше, че в основата си е честен и добър човек. Ако някой се отнасяше към него дори с минимално уважение, той отвръщаше със същото. Но когато някой се държеше като задник, тогава беше друго. Лукас Клайн беше задник — отличен, първокласен тъп задник. И сега щеше да научи колко лоша идея е било да вбеси ченге.

Той се обърна към подчинените си.

— Не забравяйте брифинга. Направете го по правилата. Работете в екипи по двама — не искам никакви проблеми с доказателствата. И ако се натъкнете на нещо нередно, на пречки, каквото и да било, приключете бързо и категорично.

През групата премина шепот, последван от хор от щракане, когато започнаха да проверяват фенерчетата и да пъхат батерии в безжичните бормашини.

Вратите на асансьора се отвориха към просторното фоайе на „Диджитал Върасити“. Беше късно следобед — четири и половина, — но Д’Агоста забеляза, че все още има групички клиенти, които седяха на кожените дивани и чакаха за насрочени срещи.

Добре.

Той излезе от асансьора във фоайето и подчинените му се разпръснаха зад него.

— Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление — произнесе той със силен, ясен глас. — Имам заповед за претърсване на тези помещения. — Той погледна към чакащите клиенти. — Бих ви предложил да дойдете друг път.

Хората се изправиха бързо с побледнели лица, взеха си служебните куфарчета и се насочиха към асансьорите. Д’Агоста се обърна към рецепционистката:

— Защо не слезете долу и не си вземете чаша кафе?

За петнайсет секунди фоайето бе опразнено.

— Ще използваме това място като сборен пункт — каза Д’Агоста на екипа си. — Оставете тук кутиите за доказателства и да започваме. — Той посочи към сержантите. — Вие тримата останете с мен.

Беше работа за шейсет секунди да стигнат до външния офис на Клайн. Д’Агоста погледна секретарката с уплашеното лице: