Чтение онлайн

— Днес няма какво повече да правите тук — каза й той тихо и й се усмихна. — Защо не си тръгнете по-рано?

Изчака търпеливо, докато тя напусна. След това отвори вратата към вътрешния офис. Клайн отново беше на телефона, с крака на широкото бюро. Когато видя Д’Агоста и униформените офицери, той кимна, сякаш изобщо не беше изненадан.

— Ще ти звънна пак — каза той в слушалката.

— Вземете всички компютри — нареди Д’Агоста на сержантите. — След това се обърна към софтуерния предприемач. — Получих заповед за обиск. — Пъхна я в лицето на Клайн и я остави да падне на пода. — О-па. Ето я, можете да я прочетете, когато имате време.

— Допусках, че може да се върнете, Д’Агоста — каза Клайн. — Говорих с моите адвокати. В заповедта трябва да е уточнено какво именно търсите.

— О, направено е. Търсим доказателство, че убийството на Бил Смитбак е било или планирано, или извършено, или пък платено от вас.

— И защо точно бих планирал, извършил или платил за такова нещо?

— Заради гняв към изтъкнат журналист — също като онзи, който направи така, че да ви уволнят от първата ви работа във вестник.

Очите на Клайн се присвиха едва забележимо.

— Информацията може да се крие във всеки от тези офиси — продължи Д’Агоста. — Трябва да претърсим целия апартамент.

— Може да е навсякъде — отвърна Клайн. — Може да е и в дома ми.

— Точно там ще отидем после. — Д’Агоста седна. — Но вие сте прав — може да е навсякъде.Ето защо ще конфискуваме всички CD-та, DVD-та, хард дискове, всичко в помещенията, което може да съдържа информация. Имате ли Блекбъри?

— Да.

— Сега то е доказателство. Дайте ми го, ако обичате.

Клайн бръкна в джоба си, извади апарата и го остави на бюрото си.

Д’Агоста се огледа. Един от сержантите сваляше картините от облицованите с черешово дърво стени, внимателно ги оглеждаше отзад, след това ги слагаше на пода. Друг вадеше книги от рафтовете, хващаше ги за гръбчетата и ги изтръскваше, след това ги пускаше в растящи купчини. Третият дърпаше скъпите килими от пода, претърсваше под тях, навиваше ги и ги изправяше в един ъгъл. Гледайки, Д’Агоста си помисли колко удобно е, че законът не изисква да се почиства след претърсване.

Откъм коридора можеше да се чуе издърпване на чекмеджета, шум от влачене, викове, възмутени гласове. Сержантът беше приключил с килимите и започна да се занимава с шкафовете с документи — отваряше ги, вадеше кафявите папки, прелистваше ги, след което изсипваше хартиите на пода. Сержантът, който беше проверил маслените картини, сега се бе заел с демонтирането на компютъра на бюрото.

— Нужен ми е за работата ми — обади се Клайн.

— Вече е мой. Надявам се да сте запазили всички важни файлове. — Това напомни на Д’Агоста за нещо — нещо, което Пендъргаст беше препоръчал. — Имате ли нещо против да разхлабите вратовръзката си?

Клайн се намръщи.

— Какво?

— Направете го, ако обичате.

Клайн се поколеба. След това бавно вдигна ръце и издърпа надолу вратовръзката си.

— Сега разкопчайте горното копче на ризата си и дръпнете яката.

— Какво искате, Д’Агоста? — попита Клайн, като все пак изпълни инструкциите.

Д’Агоста погледна мършавия му врат.

— Това кабелче — измъкнете го, моля.

Още по-бавно Клайн промуши ръка и извади кабела. На края му висеше малък флаш драйв.

— Ще го взема, ако разрешите.

— Информацията е кодирана — каза Клайн.

— Предполагам. Въпреки това ще го взема.

Клайн го изгледа.

— Ще съжалявате за това, лейтенант.

— Ще си го получите обратно. — И Д’Агоста хвана ръката му. С явна неохота Клайн измъкна кабела през главата си и остави флаш драйва на масата до Блекбърито. Изражението и маниерът му не издаваха нищо. Единственият знак за онова, което може би ставаше в главата му, бе леко порозовяване на белязаните му от акне страни.

Д’Агоста се огледа.

— Ще трябва да вземем също така някои от тези африкански маски и статуетки.

— Защо?

— Може да са свързани с определени… ъ-ъ-ъ… екзотични елементи на случая.

Клайн понечи да говори, но спря, после процеди:

— Това са изключително ценни предмети на изкуството, лейтенант.

— Няма да счупим нищо.

Сержантът беше приключил с книгите и сега развинтваше тръбите на тавана с отвертка. Д’Агоста се изправи, отиде до гардероба и отвори вратата. Днес Чонси отсъстваше. Той обърна поглед към Клайн.

— Имате ли сейф?

— В отсрещния офис.

— Да се поразходим, какво ще кажете?

Кратката разходка дотам разкри сцени на истинско опустошение. Екипът му разглобяваше монитори, ровеше из шкафове, вадеше чекмеджета от бюрата. Служителите на Клайн се бяха скупчили във фоайето, където непрестанно растящата камара от хартия се извисяваше до кутиите за доказателства. Клайн погледна наляво и надясно изпод вежди. Розовината по лицето му се бе сгъстила.

— Винсънт Д’Агоста — каза той, докато вървяха. — Другарчетата ти наричат ли те Вини?

— Някои от тях, да.

— Вини, сигурен съм, че имаме общи приятели.

— Аз не мисля така.

— Ами, човекът, за когото говоря, наистина още не ми е приятел. Но имам чувството, че я познавам. Лора Хейуърд.

Д’Агоста употреби цялата си воля да не спре.

— Виждаш ли, позаинтересувах се малко от това твое гадже — може би трябва да кажа бившегадже. Какъв е проблемът? Виаграта вече не действа ли?

Д’Агоста заби очи право напред.

— И все пак източниците ми съобщават, че двамата сте близки. Човече, тя наистина направи страхотна кариера. Може някой ден да стане комисар, ако си изиграе картите правилно…