Чтение онлайн

Може би следващия път, когато се появеше, щеше да бъде, за да я убие. Трябваше да е сигурна, че когато тъмничарят й се върне, не би могъл да я екзекутира с изстрел през процеп във вратата. Не, трябваше да се позиционира така, че да е необходимо той да отвори вратата и да влезе вътре, ако иска да я убие. Това място очевидно бе зад вратата. Тъмнината щеше да е нейният единствен съюзник. И когато той влезеше — настъпваше нейният момент. Трябваше да е готова да действа. Щеше да се цели право в очите. Това беше човекът, който бе убил съпруга й — сигурна беше. Тя позволи на омразата да я изпълни с енергия.

Започна да разиграва предстоящата сцена в съзнанието си — представи си как вратата се отваря, как тя скача, той пада назад, а тя забива пръсти в очите му. След което щеше да потърси оръжието му, да го вземе и да го убие…

Неочакван звук я прекъсна, съвсем лек, едва различим. Тя отскочи като котка към далечния край на вратата и се сви в тъмнината, протягайки единия си крак напред, готова за скок. Чу отключване на катинар и дръпване на тежко резе. Леко изскърцване — и върху пода падна мъждива светлина. При отварянето си вратата се блъсна в крака й и спря.

— Време за кино — произнесе гласът. — Влизам. — Светлината от камерата се включи, осветявайки килията й с ярка бяла светлина, която временно я заслепи. Тя изчака напрегнато, опитваше се да фокусира очите си.

Ярката светлина внезапно се завъртя около вратата и се спря точно върху лицето й. Тя замахна и насочи пръсти към главата на тъмничаря си. Но като изсумтя, мъжът хвана китката й като в менгеме, изпускайки камерата. Тя почувства силен ритник в стомаха и се намери на пода. Лампата изтрака на бетона, но мъжът веднага я вдигна и отстъпи няколко крачки.

Светлината се фокусира отново върху нея, лещите отдолу примигваха; мъжът зад тях оставаше напълно невидим в мрака. През съзнанието й мина отново мисълта: Това е човекът, който уби съпруга ми.

Като си поемаше въздух на пресекулки, тя се изправи и изтича, заби нокти в него, но той бе готов. Един неочакван силен удар с глава, и в следващия момент тя вече лежеше на пода, главата й звънтеше и пред очите й танцуваха звезди.

Осветлението на камерата изгасна; силуетът се отдръпна и вратата започна да се затваря. Нора се опита да коленичи, усети внезапна слабост и главата й запулсира, но резето изтрака, преди да е успяла. Тя се хвана за вратата и се изправи нагоре, усещайки болка в цялото тяло.

— Мъртъв си — задъхано произнесе тя и стовари юмрук по вратата. — Кълна се, ще те убия!

— Тъкмо обратното, малка вещице — дойде гласът от другата страна. — Очаквай ме — скоро.

Д’Агоста стоеше в дъното на залата в полицейския участък скръстил ръце пред гърдите си, загледан в редиците от седящи офицери пред него, и слушаше как Хари Числит важно ги инструктира за предстоящото „шествие“ — както надутият задник го наричаше, — което щеше да се състои извън Вилата. Шествие, дрън-дрън, помисли си Д’Агоста нетърпеливо. Само защото Естебан и Плок бяха осигурили разрешение за протестна демонстрация не означаваше, че планират да минат покрай Вилата с отмерена крачка, пеейки „Дайте шанс на мира“. Д’Агоста бе видял с очите си колко грозно и бързо се бе разраснала онази първа тълпа. За разлика от Числит — той практически бе напуснал преди шибаният протест да започне. А ето го сега тук — сочеше, изпълнен с увереност в собствената си върховна значимост, към диаграмите върху дъската, дрънкаше за защита, за контролиране на тълпата и различни тактически нюанси толкова спокойно, сякаш планираше бала на „Дъщерите на Американската Революция“.

Докато слушаше нескопосаното развиване на плановете, Д’Агоста усети, че ръцете му се свиват в юмруци. Беше се опитал да обясни на Числит, че съществува голяма вероятност Нора Кели да е държана във Вилата и че всяка проява на насилие от страна на протестиращите може да провокира смъртта й. Бе нещо много повече от логистика; животът на Нора Кели можеше да бъде поставен на карта. Но заместник-шефът не виждаше нещата по този начин.

— Бремето на доказателствата лежи на вашите плещи — бе подчертал той помпозно. — Къде са ви доказателствата, че Нора Кели е във Вилата?

Д’Агоста направи всичко, за да не забие юмрук в тлъстата физиономия на този глупак.

— Ще имаме три контролни пункта — тук, тук и тук — произнесе напевно Числит с поредно почукване на показалката. — Два на централните точки за влизане и излизане, един на входа към Инууд Хил Парк. Една верига полицаи ще се влее от тази позиция тук към предните полеви позиции…

— Изглежда на заместник-началник Числит наистина му убягва същността — произнесе един познат глас досами лявото ухо на Д’Агоста.

Той се обърна и видя Пендъргаст, изправен зад него.

— Добър ден, Винсънт — провлачи напевно агентът.

— Какво правиш тук? — изненада се Д’Агоста.

— Дойдох да те търся.

— Къде е приятелчето ти Бертен?

— Върна се на сигурно място у дома си. Само ти и аз отново, скъпи ми Винсънт.

Д’Агоста усети да се надига в него надежда — нещо, което не бе чувствал от дни. Добре поне, че Пендъргаст разбираше важността на ситуацията.

— Тогава би трябвало да знаеш, че не можем да чакаме повече — каза той. — Трябва да нахлуем веднага и да спасим Нора.

— Напълно съм съгласен.

— Ако този протест се проведе, докато Нора е във Вилата, съществува голяма вероятност да бъде убита веднага.

— Отново ще се съглася — ако допуснем, че е във Вилата.

— Ако допуснем?Че къде другаде може да е? Изгледах видеото и чух звуците.

— Знам — каза Пендъргаст. — Експертите изглежда не са съгласни с теб, че това са звуци, издавани от животни.

— Да вървят по дяволите всички експерти! Повече не мога да чакам. Отивам.

Пендъргаст кимна, сякаш го бе очаквал.

— Много добре. Само още едно нещо, Винсънт — не трябва да разединяваме силите си. Вилата е замесена по някакъв начин, така е. Но как? Това е загадката. Нещо става там, а още не мога да установя какво — нещо не е наред.

— Дяволски си прав, че не е наред. Нора Кели ще умре.

Специалният агент поклати глава.

— Не това имам предвид. Имам ли думата ти, Винсънт, че ще действаме заедно?

Д’Агоста го погледна.

— Имаш я.