Чтение онлайн

Танцът на жреца стана още по-бърз, сега краката му едва се виждаха, ритмичните плясъци поддържаха ритъма като барабан от плът. Аааиииххххууууу, сумтеше нещото долу; envoi! скандираше групата над него.

Внезапно Шариер се закова на място. Скандирането утихна, гласовете отекнаха и замряха в църквата. Но шумовете отдолу продължиха, сливайки се един с друг — стонове и хъркане, заедно със звуците от неспокойния танц.

Д’Агоста гледаше от мрака, останал без дъх.

— Envoi! — извика върховният жрец, отдалечавайки се от камъка. — Envoi!

Мъжете в четирите края на каменната плоча хванаха въжетата, обърнаха се, повдигнаха ги на раменете си и започнаха да дърпат. Камъкът се наклони със скърцащ звук, разклати се и се вдигна.

— Envoi! — извика отново жрецът и вдигна длан нагоре.

Мъжете отстъпиха встрани и издърпаха камъка, разкривайки един отвор в пода близо до олтара. Те оставиха плочата и пуснаха въжетата. Кръгът от мъже се сви, всички чакаха мълчаливо. Помещението сякаш бе обхванато от вцепенение. Босонг, който не бе помръднал, ги гледаше един след друг с тъмните си очи. От отвора сега се надигна лека пара — парфюмът на смъртта.

Чу се драскане и бягане; звучно мляскане.

После тосе появи от мрака, хвана края на камъка: една съсухрена ръка, по която мускулите и сухожилията изпъкваха като върви. Появи се втора ръка и с драскащ звук се показа и една глава: с мръсна и сплетена коса, с празно изражение на неясен копнеж. Едното око се завъртя в очната си кухина; другото беше скрито от изсъхнала съсирена кръв и мръсотия. С внезапно движение странното същество се надигна от дупката и се стовари тежко върху пода на църквата, като драскаше с нокти. От средите на богомолците се чу ахване, заедно с одобрително промърморване.

Д’Агоста гледаше невярващо, застинал от ужас. Това беше човек — или най-малкото някога е било човек. И той не се съмняваше изобщо, че точно това същество го бе гонило и го бе нападнало близо до Вилата точно преди седем дена. Не изглеждаше да е Фиъринг и съвсем определено не беше Смитбак. Беше ли живо… или представляваше съживен мъртвец?

Кожата му настръхна, докато се взираше в злобното похотливо лице; пепелявата, повехнала кожа; изрисуваните завъртулки и филизи, и кръстове, които се показваха през мръсните дрипи, които трябваше да минат за дрехи. Вглеждайки се по-внимателно, Д’Агоста осъзна, че подобното на човек същество не е облечено в дрипи, а в останки от коприна или сатен, или някаква друга древна премяна, прогнила от годините и вкоравена от пръст, мръсотия и кръв.

Тълпата мърмореше нещо, близко до почитание, когато странното същество се придвижи колебливо и погледна върховния жрец, сякаш за инструкции, и от дебелите му сиви устни се проточи слюнка. Дишането му напомняше изстискване на въздух от влажна торба. Единственото му здраво око изглеждаше мъртво — напълно.

Шариер бръкна между гънките на мантията си и извади малък месингов потир. Натопи пръсти в него и пръсна от течността, която изглеждаше като олио, върху главата и раменете на застаналата пред него фигура. След това за безкрайна изненада на Д’Агоста върховният жрец падна на колене пред създанието, покланяйки се ниско. Останалите направиха същото. Д’Агоста усети, че някой подръпва мантията му и видя, че Пендъргаст му дава знак да се поклони. Той коленичи, протегна напред ръце по посока на зомбито — ако наистина бе такова, — докато гледаше другите какво правят.

— Кланяме се на защитника! — пропя върховният жрец. — Наша сила, наша опора, всички те поздравяваме!

Останалите скандираха.

Шариер продължи на чужд език, останалите сториха същото.

Д’Агоста се огледа. Босонг вече не се виждаше.

— Както боговете над нас ни дават сила — произнесе жрецът, преминавайки отново на английски, — така и ние можем да дадем сила на теб!

Сякаш по знак, Д’Агоста чу нещо като плач. Обърна се и видя в тъмнината малко червено-кафяво жребче — на не повече от седмица, — което водеха към дървен стълб с въже около шията; дългите му несигурни крака тропаха по пода, докато се движеше напред-назад и цвилеше сърцераздирателно; големите му кафяви очи бяха кръгли и уплашени. Мъжът, който го водеше, го завърза за стълба и се дръпна назад.

Жрецът се изправи. Като се приближи в нещо като полутанц и полюлявайки се, той вдигна един блестящ нож във въздуха, подобен на онези, които бяха взели при внезапното си нападение тук.

О, Господи, не, помисли си Д’Агоста.

Другите стояха, обърнати към върховния жрец. Церемонията стремително се приближаваше към кулминацията си. Шариер бързо се докара до ярост, танцувайки сега срещу жребчето; тълпата се полюляваше ритмично; блестящият нож се вдигна още по-високо. Жребчето потропваше и цвилеше ужасено, тръскаше глава и се опитваше да се освободи.

Жрецът се приближи.

В този момент Д’Агоста се извърна. Чу рязкото изцвилване, чу шумното издихание на тълпата — и после крясък на агония, който бързо замря в бълбукане.

Присъстващите ускориха монотонния си напев и Д’Агоста се обърна. Жрецът вдигна умиращото конче в ръцете си, кръвта му още струеше от разрязаната шия, краката му потръпваха. Той тръгна към нефа 39 и тълпата се разтвори пред него, когато отново се приближи до противното подобие на човек. С вик жрецът пренесе тялото на кончето до каменния под, докато тълпата рязко се свлече на колене и Д’Агоста и Пендъргаст побързаха да я последват.

Зомбито падна върху мъртвото конче с противен звук и започна да го разкъсва със зъби, да плюе космите и да дърпа вътрешностите с животински звуци на задоволство, като ги пъхаше в устата си.

Шепотът се усили:

— Да нахраним защитника! Envoie! Envoie!

Д’Агоста гледаше в ужас приведения мъж и в него се надигна атавистичен страх. Той погледна Пендъргаст. Намигване на сребристите очи подсказа на Д’Агоста да насочи вниманието си към една странична врата в църквата — леко отворена, която водеше в тъмен, празен коридор. Път за бягство.

— Envoie! Envoie!

Странното същество ядеше с бясна скорост, цапаше се с кръв и съсиреци. Най-после се засити. Изправи се с безизразно лице, сякаш очакваше заповеди. Тълпата също стана.

По знак от жреца хората се разделиха на две, оформяйки коридор. От далечния край на църквата дойде скърцане на желязо и водачът отвори вратата. Отвън нахлу лек повей свеж въздух. Високо над обиколната стена можеше да се види да блещука в мрака една-единствена звезда. Шариер положи едната си ръка върху рамото на зомбито, вдигна другата и насочи дългия си костелив пръст към отворената врата.