Чтение онлайн

— Достатъчно — казва най-после чичо Паоло. — Пиа, разчисти и замрази тялото. Ще го изследваме по-късно. Ще ми трябва помощта ти за документацията.

Нежно вземам Рузвелт. Той дори няма сила да размърда мустаци, както прави обикновено. Космите около носа и по лапите му са побелели. Това е странно. Не знаех, че елизиумът действа така на жертвите си.

Увивам го в бяла кърпа, но няма какво повече да направя. Той потръпва веднъж в ръцете ми и застива неподвижен.

Рузвелт, безсмъртният плъх, е мъртъв.

По някаква причина очаквах всички в Литъл Кейм да изпаднат в паника. Но това не се случва.

Из комплекса не се разнасят викове и ридания. Никой не си къса косата или дрехите в истерия. В края на краищата, Рузвелт е само един плъх.

Сядам на една от люлките при езерцето със златните рибки и се люлея със свити до брадичката колене. В момента съм най-тихият човек в Литъл Кейм. Но отвътре ми се иска да разкъсам дрехите си, да тичам из комплекса и да крещя.

Рузвелт е мъртъв. Елизиумът, субстанцията, която го направи безсмъртен, го уби.

Може да убие и мен.

Чичо Паоло се е заключил в личния си офис. Не иска да разговаря с никого. Отначало никой не можеше да разбере какво става и питаха какво не е наред, какво се е случило, защо доктор Алвес е толкова разстроен? Но майка ми изглежда е проговорила — със сигурност не бях аз — защото сега, вместо да ми задават въпроси, на които няма да отговоря, всички ходят на пръсти покрай мен и се опитват да не ме безпокоят. Не мога да ги виня. Чудя се дали подозират за урагана от емоции, бушуващ в главата ми и дали не се стараят да ме избягват, за да не го отприщят. Сигурно си мислят, че съм изпаднала в ужас, че това, което се случи с Рузвелт, ще се случи и с мен. Дори аз мисля, че трябва да съм ужасена. Все пак през целия си живот съм смятала, че няма да умра. И ето, откривам, че въпреки всичко мога да умра.

Но когато затворя очи, не виждам умиращия на масата Рузвелт. Не виждам спринцовката, пълна със смъртоносна отрова, която може да отнеме живота ми далеч по-бързо, отколкото ми го е дала. Дори не виждам как се гърча и задъхвам до смърт — нещо, което логично може да се очаква след гледката на Рузвелт.

Вместо това виждам чичо Паоло и погледа в очите му, когато осъзна, че Рузвелт умира. Чувам ликуващите му викове точно преди да се случи.

„Ние сме богове, Пиа. Ние измамихме смъртта.“

Само че не успяхме. Той не успя. Дали сега си мисли, че работата, на която е посветил живота си, е напразна? Навярно все още има много неща, с които да се гордее. Все пак аз продължавам да съм безсмъртна. Докато не направя нещо толкова глупаво като да пия елизиум, ще продължа да живея вечно. Ще създам раса от безсмъртни, моя собствена раса и мечтата на доктор Фолк и чичо Паоло ще се сбъдне. Щом расата ни стане самодостатъчна, ще можем да унищожим всичкия елизиум и да бъдем наистина напълно неуязвими за смъртта. Ще живеем вечно, ще се възпроизвеждаме и ще увеличаваме вечната си численост, докато светът се напълни и тогава ще спрем. И ще живеем. И ще живеем. Завинаги.

Опитвам се да се съсредоточа върху тази мисъл, върху образа на своята безсмъртна раса и себе си като неин водач. Безсмъртно момче, което да обичам. Безсмъртни приятели на моята възраст. Но умът ми продължава да се връща към лицето на чичо Паоло и дивото отчаяние в очите му, докато се бореше да върне Рузвелт от прага на смъртта.

Чичо Паоло трябваше да направи нещата по-ясни, а не да ги обърква още повече. Досегашната ми убеденост се разколебава в светлината на този нов страх, страх, който никога не съм изпитвала. Страх от човека, който ме създаде, даде ми име, отгледа ме…

Решавам, че ще се върна в джунглата.

И ще се връщам отново. И отново. И отново.

Ще ходя в дъждовната гора, докато споменът за очите на чичо Паоло в момента на смъртта на Рузвелт си отиде, отмит от пречистващия дъжд на джунглата.

Един час след настъпването на нощта аз съм от другата страна на оградата.

Ейо излиза иззад едно дърво и ме стряска. Никога не съм срещала човек, който умее да се промъква по този начин.

— Ти дойде — казва той, оглежда ме от горе до долу и се втренчва в Алай, на което ягуарът отвръща с хладен поглед. — И този път не си с рокля.

Облякла съм черна тениска и камуфлажни карго панталони. За всеки случай си нося тъмен дъждобран. По небето има само няколко облака, но времето може да се промени за минути.

— Разбира се, че дойдох. Обещах. — Не споменавам, че само преди няколко часа се канех да наруша обещанието си.

— Мислех, че се страхуваш.

— Не се страхувам.

Той ме оглежда подозрително и отвръщам по същия начин. Носи дрехите от предишната вечер. Може би няма други. Единствената разлика е, че днес е боядисал лицето си — три червени черти на челото, две бели точки на всяка буза и синя черта надолу по брадичката.

— Какво означава боята на лицето ти?

Той докосва с пръст трите червени черти.

— Белегът на ягуаровите нокти. — Пръстът му се премества към белите точки. — Петната на ягуара. — Накрая посочва брадичката си. — Срещата.

— Срещата?

Пръстите му поглаждат линиите по лицето му и той кима към Алай.

— Да видиш ягуар носи късмет.

Втренчвам се в Алай и се чудя какво биха казали всички в Литъл Кейм, ако и аз си боядисам лицето. На туземка ли се правиш, Пиа?

— Ще ти покажа Ай’оа — съобщава Ейо. — Освен ако не те е страх, малък учен.

— Все още не съм учен — отговарям спокойно. — И не ме е страх. Те спят ли?

— Не. Чакат те.

Чакат ме? Усещам нервни тръпки в стомаха си.