Чтение онлайн

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Само тихо! Ако чуят, ще тръгнат след нас. — Хваща ме за ръка и се насочва към джунглата.

— Но къде…

Внезапно той спира, извръща се към мен и нежно поставя пръст на устните ми.

— Шшшт! — прошепва. — Говориш прекалено много, Пиа.

Лицето му е на сантиметри от моето и по него играе лека, дяволита усмивка. Объркана от близостта му, почти забравям да дишам.

Кимам и той маха пръста си, пак ме хваща за ръка и ме повежда.

Въпросите се стрелкат като искри в главата ми Далече ли е? Какво ли е? Защо продължава да държи ръката ми? — но не ги задавам. Вместо това му позволявам да ме преведе бързо през дъждовната гора, а сърцето ми бие.

Земята се спуска надолу и се отдалечаваме от Ай’оа в противоположната на Литъл Кейм посока. Полу вървим, полу се пързаляме през гъстата папрат, стигаща до кръста ми. Високо над нас зловещо подобният на човешко подсвиркване зов на козодоя като че ли ни следва. Започва високо и спокойно и продължава надолу в гама от осем тона. Ушите ми налучкват всеки от тях. От всички нощни птици само козодоите пеят тази вечер. Дърветата сякаш вибрират от песента им.

Ейо забавя ход след по-малко от пет минути, откакто напуснахме Ай’оа. Все още ме държи за ръка и дланите ни са хлъзгави от влагата. Но никой от нас не пуска другия.

Когато излизаме от гъстите палми и спираме, ахвам удивена. Ейо ме е довел до река. Реката. Това трябва да е Литъл Мисисипи.

Никога преди не съм виждала река. Тиха и спокойна е и ако не са леките вълни, нежно докосващи брега, никога нямаше да разбера, че тече. Когато поглеждам нагоре, виждам повече небе, отколкото през целия си живот — реката е толкова широка, че балдахинът не може да се простре над нея. Откритата част от нощното небе е изпъстрена със звезди. Реката също е пълна с тях, десет хиляди отражения искрят по тъмното й синьосиво протежение.

Няма друг, освен нас. Ние, звездите и реката. Вървим по брега, докато водата почти не докосва краката ни. Алай се навежда и пие.

— Никога не съм… — Спирам, думите се превръщат в памук и засядат в гърлото ми, разтърсват ме. Това е твърде много. Не мога да опиша с думи видяното. Не смея и да пробвам, за да не разваля магията.

Ейо ме наблюдава любопитно и разбирам, че е изненадан от реакцията ми.

— Ти наистина никога не си била отвъд оградата, нали?

Поклащам глава. Пръстите му докосват лицето ми — бърше сълзите. Не съм усетила, че плача.

— Красиво е — прошепвам. — Прекалено красиво. Чудя се какво има там надолу?

— Морето — отговаря той. — И градът. Аз съм бил в града.

— Бил си? — Очите ми се разширяват. — И какво има там?

Той вдига рамене.

— Стигнах до него, но не влязох вътре. Папи ми каза да намеря града, аз отидох, видях го и се върнах.

— Защо е искал от теб това?

— Каза, че е част от някакъв план, но не каза какъв. Направих го с удоволствие. Никой Ай’оа не е стигал толкова далеч, затова след моето пътешествие ме нарекоха Ейо Далекоходеца.

— Това е… хубаво име — казвам, тъй като изглежда много се гордее с него.

— Тримата не искаха да отида, но когато се наложи да избираш, бащата е този, на когото първо трябва да се подчиниш. Вождът Бурако се страхуваше, че това е хитрост, с която да бъда превърнат в чужденец като моя Папи. През целия ми живот Тримата се страхуват от това, понеже приличам повече на чужденец, отколкото на Ай’оа, а в миналото е имало Ай’оа, които са напускали селото в търсене на външния свят и никога не са се връщали. Учените им обещали да ги заведат до градовете, да се возят в самолети и влакове и те ги послушали, обърнали гръб на Ай’оа и изчезнали във външния свят. Не познавам никой Ай’оа, който го е направил — това се е случило много отдавна, преди да се родя. Но Бурако се страхуваше, че ако тръгна, други ще ме последват и селото ще загуби още много хора. Не ми е разрешено да говоря пред Ай’оа за пътуването или за града. Бурако иска от мен да бъда изцяло Ай’оа. — Ейо мята камъче в реката. То се плъзга по повърхността и стига почти до другия бряг. — Но каквито и правила да налага, аз си оставам наполовина караиба.

— Разбирам. — Ейо е външен човек в собственото си село, както аз съм външна в своето. — Къде е майка ти?

— Умря, когато бях малък. Не я помня добре. Ачири стана моя майка, както на всички сираци в Ай’оа. Това е нейната работа като Трета от Тримата.

— Това е невероятно — прошепвам. — Твоят свят. Толкова е близо до моя и все пак е толкова различен.

Той се взира в звездите.

— Това е лошо, Пиа. Те не бива да те държат затворена като птичка в кафез. Отдавна трябваше да си видяла всичко това.

— Той поглежда към реката. — Наричаме я имбиха — звездната вода.

— Имбиха — повтарям внимателно. Думата е регистрирана в паметта ми и никога няма да я забравя.

— Виж — казва Ейо. Хваща ръката ми и я вдига към небето.

— Виждаш ли там? Онази група звезди?

Аз кимам.

— Наричаме ги Ловеца. И там… — Той премества ръката ми, така че соча към друго съзвездие. — Това е Броненосеца.

— Сваля ръката ми, но не я пуска. — В Ай’оа имаме история за това как Ловеца преследвал Броненосеца през небето, докато Броненосеца не се скрил в една дупка. Ловеца влязъл в дупката да го търси и копал толкова дълбоко, че пробил дъното на небето и паднал на земята, където открил реката и дърветата. Повел племето си надолу към земята и те станали Първите хора.

Това едва ли е научно обяснение за произхода на човечеството, но навън в нощната джунгла и под звездното небе историята е омагьосваща, вместо смешна. Чичо Паоло би й се присмял, но тя изпълва сърцето ми с внезапен загадъчен копнеж, сякаш част от мен иска да повярва, че е истинска.

— Значи това са Ай’оа? Вярваш ли, че произхождаш от това първо племе?

— Разбира се, че не — засмива се той. — Било е много, много отдавна. И кой знае дори дали е истина? Но сме тръгнали отнякъде, нали? Трябва да е имало Първи хора в някой момент от времето. Което означава, че всеки на Земята произхожда от тях и че по някакъв начин всички сме един народ. Едно племе. — Той ме поглежда и се усмихва. — Затова, както виждаш, в края на краищата не сме толкова различни.

— Сигурно, ако разглеждаш нещата по този начин — признавам аз.

— Живеем различен живот — казва той, — но всички сме хора. Корените ни растат от една и съща земя.

Взирам се в него за един дълъг миг. Ами ако не си точно човек?

Седим дълго на брега и гледаме реката и небето, небето и реката. Струва ми се, че Ейо се опитва да я види по начина, по който я виждам аз, но едва ли може. Чувала съм за състоянието сетивно претоварване. Мисля, че в момента го изживявам.