Чтение онлайн

— Моля те помогни ми да вляза през портата, лельо Хариет, и се заклевам, че дори мислено ще те наричам леля Хариет, вместо…

— Вместо какво? — Тя накланя глава любопитно. — Как точно ме наричаш мислено?

— Ъ-ъ… доктор Фийлдс, разбира се.

Погледът й ми подсказва, че отговорът е неубедителен, но не се опитвам да го поправя. Тя изглежда удовлетворена и кима отривисто.

— Добре тогава. Влизаме през портата! Изчакай тук за секунда.

Хвърля цигарата си и излиза от храстите. Стъпквам с отвращение с обувката си все още горящия малък цилиндър, а после гледам какво ще направи. Струва ми се, че казва на пазача къде се намирам. Но не. Сочи в посоката на чичо Паоло и екипа му. Пазачът кимва, вдига рамене и тръгва с маршова крачка, вероятно в изпълнение на заповеди, които чичо Паоло никога не е дал. Щом се изгубва от поглед, леля Хариет ми махва и предпазливо излизам от дърветата.

— Ти го направи!

— Разбира се, че го направих! — отговаря тя и изглежда малко възмутена. — Учих в едно тъпо девическо училище. Трябваше да използвам всяка възможност за измъкване, иначе щях да умра от социална изолация.

Лесно ми е да си представя как бяга.

— Е, благодаря ти.

— Пак заповядай. Сега ще хукнем ли вътре или ще трябва да убием следващия човек, който се появи и те види?

— Да го убием! Но…

— Не буквално, Пиа! — размахва раздразнено ръка тя.

Преминавам през портата, едва вярвайки на късмета си.

След като видях всички събрани около тайния ми изход и бях толкова сигурна, че няма да успея да се промъкна обратно, нямам представа какво да правя по-нататък. Те няма да приемат обикновено обяснение за отсъствието ми. Четенето в библиотеката или упражненията в салона никога не биха задоволили чичо Паоло и след като ме познава цял живот, веднага ще ме разкрие. Освен това не ме бива да лъжа, благодарение на факта, че никога не го правя. Досега не е имало за какво да лъжа.

Все пак има някой доста опитен в лъжите… Много ми е неприятно да я моля за още една услуга, но нямам избор.

— Ъ-ъ, лельо Хариет?

— Да? — Тя ме гледа така, сякаш вече знае за какво ще я помоля и се забавлява безкрайно.

О, хайде, Пиа. Преглътни гордостта си и го направи.

— Какво… ъ-ъ… да кажа, когато дойдат и ме открият?

— Хм. Имаш нужда от някаква история, и то убедителна. Няколко часа ни вест, ни кост, а нека си го кажем — Литъл Кейм не е толкова голям. Търсиха те навсякъде. — Тя прехапва устни и се вглежда в мен замислено. — Добре. Сетих се. Ела с мен.

Тя се затичва по обиколната алея и тръгвам след нея с надеждата, че знае какво прави. Нямам представа дали мога да й вярвам, но при тези обстоятелства, изглежда, не ми остава друго. Леля Хариет знае тайната ми, затова засега завися от милостта й.

Щом излизаме от полезрението на патрулиращите около оградата, тя забавя ход и се изравнява с мен.

— В такива ситуации най-добрата лъжа е тази, която предизвиква съчувствие.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако кажеш, че си заспала в някой ъгъл или си се крила нарочно, това само ще ги вбеси още повече — а повярвай ми, те вече са достатъчно ядосани.

Кимам, като си спомням разговора на чичо Паоло и чичо Антонио, който подслушах.

— Така че — продължава леля Хариет, — много по-добре е да измислим ситуация, която ще ги накара те да се почувстват виновни, когато те открият. Например, върху теб е паднало пиано и ти не си успяла да го отместиш.

— Чакай! — Спирам и я гледам с ужас.

— Божичко, Пиа, само се шегувах! Но ти схвана идеята, нали?

— Предполагам — казвам и тръгвам отново, макар и на по-голямо разстояние от нея, просто за всеки случай, ако наистина реши да стовари пиано върху мен.

— Номерът е да ги накараш да им дожалее за теб. Съчувствието е най-добрият заместител на гнева. И така… — Тя спира и махва с ръка към сградата, пред която сме спрели. Лаборатории Б, по-малката от двете главни изследователски сгради в Литъл Кейм, е разположена до североизточната част от оградата. — Влизаме тук.

— Защо? Какъв е планът?

Без да отговори, тя ме повежда по белите лъснати коридори и не поглежда нито веднъж назад. Явно всички ме търсят — мястото е напълно тихо. Звукът от стъпките ни по пода ехти в стените. Плочките под краката ми са толкова безупречно чисти, че когато поглеждам надолу, се виждам като в огледало. Всички бели врати, покрай които преминаваме, са означени с Лаборатория 114, Лаборатория 115, Лаборатория 116, а между тях има малки складови помещения без прозорци. Флуоресцентните светлини над нас светят постоянно и безмилостно като слънце. Чичо Паоло най-много от всичко мрази дефектни лампи и появи ли се и най-малкият признак за разваляне, вика Кларънс да ги смени.

Най-после леля Хариет спира, слага ръце на кръста и се оглежда объркано.

— Къде е хладилното помещение?

— Лаборатория 112? Натам…

— Какво има тук? — прекъсва ме тя и тръгва към вратата в края на коридора.

— Не ходи там! — казвам аз.

— Защо? — Ръката й вече е на дръжката.

— Това е старото крило. Изгоряло е преди години, никой не го използва. Празно е.

— Наистина ли? — Тя любопитно разглежда вратата. — Странно. По фасадата на сградата няма следи от пожар.

Вдигам рамене.

— На никого не е разрешено да влиза. Опасно е.

Леля Хариет завърта дръжката на вратата, но тя не поддава.

— Заключено.

— Лельо Хариет…

Преди да успея да я спра, тя вкарва пропуска си и вратата се отваря. Искам отново да я предупредя да не влиза, но любопитството ми надделява. Бавно тръгвам след нея.

Залата е тъмна и прашна. Виждам врати с малки прозорчета. Леля Хариет опитва първата и тя се отваря лесно. Стаята зад нея е малка и тъмна и успяваме да различим пейка на отсрещната стена. Никъде няма следи от пожар, но помещението изглежда старо и несъмнено изоставено. Малко е, за да е лаборатория или спалня, но е достатъчно голямо за склад. Дървеният под е покрит с поне два сантиметра прах.

Леля Хариет сочи безмълвно към пейката. Метални вериги, покрити с дългогодишна ръжда, висят над нея като стари кости. По дължината на дървото има дълги драскотини, сякаш оставени от нокти.

По гръбнака ми преминава тръпка, сякаш е издраскан от същите нокти. Тази стая не прилича по нищо на познатия ми Литъл Кейм. Тя е студена, мрачна и усамотена и крие тайни, които не искам да научавам.

— Да продължим нататък. — Леля Хариет се връща във вестибюла и аз неохотно тръгвам след нея. Следващата стая е горе-долу същата като първата. Още по-следващата няма пейка, но има повече драскотини — на стената са, започват от нивото на очите ми и продължават надолу. Следващата стая има тъмни петна по дървения под и неясна металическа миризма във въздуха.