Чтение онлайн

След като проверявам, че майка ми не е вкъщи, вадя картата изпод килима в ъгъла и я разгръщам на леглото.

Проследявам с показалец земната площ на име Азия и запаметявам границите й, когато чувам рязко „чат“.

Моментално смачквам картата, без да се мъча да я сгъна по линиите и я натъпквам под възглавниците си. Оглеждам се наоколо ужасена, че тайната ми е разкрита. На вратата няма никой. Нито в антрето. Викам, но никой не ми отговаря от тихата къща.

Връщам се в стаята си и почти съм решила, че е било само паднал на покрива орех, когато чувам ново „чат“. После „чат-чат-чат“. На второто вече съм разбрала откъде идва звукът. Идва от най-широката от стъклените стени.

Когато заставам до прозореца и слагам ръка на стъклото, следващото камъче удря точно там, където е дланта ми. Дръпвам се назад и инстинктивно оглеждам ръката си, но, разбира се, камъчето е отскочило от стъклото.

— Ейо? — казвам невярващо, макар че няма начин да ме чуе.

Той стои от другата страна на оградата и когато вижда, че е привлякъл вниманието ми, пуска останалите камъчета на земята. Устните му се движат, но не мога да прочета какво казва. Притискам се до прозореца, поклащам глава към него и си мисля колко хубаво е, че свалих банския си и се преоблякох в дрешника, а не в спалнята, както правя понякога.

— Какво правиш тук? — изговарям бавно с устни, но виждам, че той не разбира. Сърцето ми бие ускорено от ужас да не го забележат, както и от вълнение, че го виждам. Вдигам пръст, а после и двете си ръце, обърнати с длани към него, докато той не кимва и не остава неподвижен. Изчакай.

След по-малко от минута изтичвам навън, оглеждам района и щом виждам, че е чист, заобикалям къщата и отивам на мястото, където Ейо стои на сантиметри от оградата.

— Не я докосвай! — извиквам тихо, когато го виждам да тръгвам напред. Той се отдръпва в последната секунда и въздъхвам с облекчение. Не искам да го видя изпържен, преди да ми каже защо е дошъл.

— Къде беше, птичке Пиа?

— Какво правиш тук? — казвам в същия момент.

И двамата изчакваме другия да заговори пръв, а после и двамата започваме едновременно. След моментното объркване най-после успявам да взема думата.

— Не мога да дойда пак, Ейо.

— Все още ли си ми сърдита? — Изглежда искрено загрижен.

— Не, разбира се, че не. Така или иначе вината беше моя. Трябваше да се прибера много по-рано. Може би тогава нямаше да открият дупката… — Посочвам към наскоро преобърнатата пръст и разместените камъни, край които стоим. — Затвориха дупката, през която се измъквах, Ейо. Вече не мога да бягам.

— Трябва да се върнеш! — настоява той. — Има толкова много неща, които искам да ти покажа! Водопади и пещери, и…

— Ейо… — Сърцето ми се преобръща от копнеж и за момент си представям как заедно изчезваме в джунглата. Неконтролируема променлива, предупреждава ме отново вътрешният ми глас на учен. Не се увличай. Инстинктите ми водят война помежду си. Бягай. Остани. Взирам се в смъртните очи на Ейо и усещам присвиване в стомаха, сякаш съм завързана с връв, която ме придърпва обратно към Литъл Кейм, далеч от непознатото. — Аз… аз не съм Ай’оа, Ейо. Моето място е тук. Съжалявам. Не мога да дойда с теб.

Той отстъпва назад и се втренчва за известно време в мен.

— Опитомили са те като маймунка. Дресирали са те да носиш орехи и да седиш на рамената им, и сега би предпочела да живееш на каишка пред това да тичаш свободна по върховете на дърветата.

— Това не е истина! Изборът е мой, Ейо.

— И маймунката казва така.

— Ейо! — Той е толкова вбесяващ! Не може ли да види, че ни разделя нещо повече от оградата? Спомням си как потънах в танците на Ай’оа, спомням си тези няколко пленителни момента, в които се почувствах част от тях. Да забравя коя съм и да се слея с тълпата беше крайно съблазнително — но магията се развали в момента, в който ми припомниха безсмъртието ми. — За мен няма място в селото ти и в надеждите на твоите хора. Казах ти. Аз съм безсмъртна и мястото ми е тук.

— Не ме интересува — отговаря той. — Искам те, Пиа. Ти си първата като мен. Твоето място е навсякъде и никъде. Ти не си учен, не си Ай’оа. Диво момиче. Момиче от джунглата. Но все пак избираш клетката.

Прехапвам устни и се мъча да не се поддам на желанието да ударя главата си в оградата от раздвоение и безсилие.

— Ейо, прибирай се. Ако те видят тук, ще те принудят да си тръгнеш и едва ли ще го направят любезно. Моля те, върви си.

— Мога да изкатеря тази ограда и да ти помогна да излезеш.

— Не можеш. Наелектризирана е.

Той свива мрачно рамене.

Казвам с въздишка:

— Не е, защото не харесвам теб или Ай’оа. Харесвам ви. Наистина. Но не мога да изляза сега. Дупката е затворена. Няма път навън.

— Ако откриеш такъв, би ли дошла?

— Ако открия — обещавам аз и се чудя защо всеки път, когато ме помоли за нещо, отстъпвам и давам обещания, които разкъсват разума и сърцето ми в две различни посоки. Какъв е интересът ти към мен, момче, че не ме оставяш на мира?

Вероятно същият интерес, който и аз изпитвам към него, но запазвам тази мисъл за себе си.

— Върви си, Ейо. Моля те.

Той дълго се взира в очите ми и се чудя какво ли си мисли, че ще види в тях. После се обръща и изчезва в джунглата. На пътя ни винаги има ограда. Искам да я сграбча и да я разтърся, без да мисля за електричеството, но тогава алармата ще се включи и чичо Тимоти ще почне да задава въпроси…

Когато се връщам в стъклената къща, усещам по бузата си дъждовна капка, която се стича по бузата ми и стига до устните ми. Има солен вкус.

На другия ден трябва да скицирам и после да направя диаграма на цветята в градината между Лаборатории А и Общежитие Б, но вместо това рисувам лица. Имам един час да завърша задачата, възложена от чичо Смиди, но всъщност ще ми отнеме само петнайсет минути, затова не се тревожа за времето.

Първо рисувам чичо Антонио, с правоъгълната челюст и брадатото лице, което съм рисувала много пъти. Брадата му го превръща в любимия ми модел и винаги с удоволствие рисувам всяко косъмче. Рисувам също и мама и татко, но се отегчавам от портретите им още преди да ги довърша. Не мога да рисувам като чичо Смиди, който е най-добрият художник в Литъл Кейм. Според него умението ми да предавам детайлите и да се съсредоточавам върху всяка подробност, а не върху цялата външност, е и причината за провала ми като художник.