Чтение онлайн

— Няма под какво да се скрия — изтъквам аз. — Имаш ли някакво платнище или одеяло?

— Шшт! Използвай главата си, Пиа. Разбира се, че има под какво да се скриеш! — Тя отново почуква по гюрука на джипа.

Веднага разбирам какво има предвид.

— О, хайде, Пиа, това е по-добро дори от идеята ми с хладилника!

Аз коленича и надниквам под джипа. Има много начини да се пъхна отдолу и да се задържа.

— Отдолу ще е доста горещо, което би било пречка за повечето от нас. Но ти не би трябвало да имаш подобни проблеми. — Хариет се оглежда наоколо. — По-добре побързай. Ще дойде скоро.

— Това, че не мога да изгоря, не означава, че не усещам горещината!

Тя ме поглежда унищожително.

— Искаш ли да излезеш навън или не?

Пъхам се под джипа с въздишка и се намествам, като се мъча да докосвам възможно най-малко тръби и носачи.

— Това е най-лошата ти идея досега — казвам на леля Хариет.

— Всички са заети да се подготвят за посещението на Корпуса, но това не означава, че са слепи. Върни се, като почне да се стъмнява. Не по-късно или главите и на двете ни ще са на дръвника. А моят врат, за разлика от твоя, може да бъде отрязан.

— Обещавам.

— И не се губи. Честно, кълна се, ако го направиш, ще намеря начин да ти откъсна главата, безсмъртна или не. Той идва! Трябва да тръгвам. Късмет! — Тя пъха под джипа ръка с вдигнат нагоре палец и хуква. След минута чувам стъпки, виждам дебели черни ботуши и усещам как джипът поляга с няколко сантиметра при качването на пазача. Все още между мен и земята има трийсетина сантиметра, но ми се струва, че тя е много, много по-близо. Двигателят започва да работи и множеството неща, за които съм се захванала, се разтракват, но само стисвам зъби и се държа здраво. В последната минута вдигам косата си, която виси надолу, и я напъхвам в тениската.

Държа очите си затворени, за да се съсредоточа само върху висенето, но пак чувам ясно скърцането на отварящата се порта, после затварянето и форсирането на двигателя, когато каращият джипа пазач натиска газта. Мъча се да не падна на земята, за да не се налага да обяснявам защо имам следи от гуми по стомаха си.

Най-добре е да чакам.

Най-после джипът спира и пазачът скача от него. След като се уверявам, че вече е в джунглата, се пускам на земята. Струва ми се, че изобщо не съм си поела дъх, откакто излязохме от комплекса.

Джунглата е надвиснала над мен и изтривам калта и ръждата от ръцете си. Отнема ми миг да се ориентирам. Спомням си и със затворени очи всяка стъпка, която извървях от Литъл Кейм до Ай’оа и сравнявам разстоянието и завоите с маршрута на джипа.

Значи е някъде… — обръщам се в противоположната посока на тази, по която пое пазачът, — натам.

Тръгвам и не след дълго Ейо се появява сред дърветата. Той самият е като част от джунглата, с листа около врата, главата и ръцете. Неговите камуфлажни карго шорти изглеждат не на място, особено в съчетание с боята на лицето му и огърлицата с ягуара.

При вида му от гърдите ми се вдига тежест, за чието съществуване не съм и подозирала, и за първи път през последните три дни усещам, че отново мога да дишам. Осъзнавам, че се хиля като идиот, но не мога да се сдържа.

— Ейо!

— Птичке Пиа, ти дойде! — Той стои на половин метър от мен и ме гледа ококорено, сякаш не вярва, че наистина съм тук. — Бурако каза, че трябва да те забравя. Че ти сигурно си ме забравила.

— Да съм те забравила? Не бих могла, дори и да искам. — И не само защото паметта ми е безгрешна. Хващам ръката му с тромави и несръчни пръсти, сякаш не са моите, а са лапите на Алай. Но после усещам как неговата ръка ме обхваща така естествено като ръкавица и не искам никога да го пусна. — Разбира се, че дойдох. Казах ти, че ще дойда.

Той поглежда сплетените ни пръсти и се усмихва.

— Значи намери начин.

— Да, с помощта на леля Хариет.

— Жената с откачената коса — кимва той многозначително. — Тя ти помогна да се вмъкнеш обратно.

— О, видял си и това? — Какво е правел? Седял е на някое дърво край Литъл Кейм и цял ден си е водил бележки?

— Знаех, че ще дойдеш. Всеки ден идвах тук и чаках, но мина доста време. Капукири също каза, че ще дойдеш.

За първи път съм в джунглата през деня. Когато се успах при Ай’оа и трябваше да тичам към къщи, не се огледах наоколо. Сега обаче спирам, бавно се завъртам в кръг с широко отворени очи и поглъщам цялата гледка.

Между величествени памукови дървета и стройни цекропии тесни лиани се спускат и вият сред огромни листа на антириуми. Въздухът е по-плътен и влажен, отколкото в Литъл Кейм. Сякаш си под вода. Бледи изпарения запълват мрака между ниските листа и земята — като призраците, от които се страхува леля Ненин. Оранжеви и жълти лишеи покриват всичко, което е мъртво или загнило, и където свършват, започва мъхът. Само на това място има поне десетина различни видове мъх.

Поглеждам нагоре — от небето се виждат само сини петънца — място, което е толкова нависоко и така скрито от джунглата, че може спокойно да бъде и космосът. Небето в дъждовната гора се състои от листа и клони, а вместо звезди има крещящи маймуни и разноцветни птици. То е живо небе.

Но най-хубавото са цветовете — и точно те ми липсваха по време на нощните ми скитания. Дъждовната гора е зелена, зелена, зелена — този цвят сигурно е измислен тук, заедно с хилядите си различни варианти. Сред зеленината се открояват лилави орхидеи и оранжеви гъби и трептят, търсейки внимание. Сега единственото липсващо нещо е до мен да бъде и Алай, но би било невъзможно да измъкна и него.

Въпреки цялата красота наоколо, очите ми продължават да се връщат към Ейо. Той отмества всички клони от пътя ми и внимава да не се върнат и да ме ударят. Всеки път, когато го прави, по врата и раменете му се посипват капки вода. Тъмната му коса е толкова влажна, че виси пред очите му. Пръстите ме сърбят да я среша нагоре.

Благодарение на Ейо стигаме до Ай’оа за по-малко от час. Можех да ги намеря и сама, но щеше да ми отнеме повече време, защото никога не съм минавала оттук преди.

Този път селото не се стича да ме поздрави. Някои извикват към мен или ми махват, но не ме посрещат с танци и гирлянди от цветя. Чудя се дали изобщо съм добре дошла. Ейо явно е забелязал колебанието ми, защото ми обяснява, че когато един човек получи своя пир за добре дошъл, вече завинаги е част от селото и се отнасят към него като към останалите жители.