Чтение онлайн

— Гаджета?

Тя примигва.

— Ти… не знаеш какво е гадже? Ох. Ох, Пиа. Мила. Доста си залупена, а? Гаджето е… нали се сещаш… момче, което харесваш и което също те харесва. Добре де, повече от харесва.

Гледам с празен поглед.

— Ох, забрави. Това ще е урок за някой друг ден.

Гаджета. Хъх. Това е нещо, което ще обмисля по-късно.

Представям си да имам трима Ейовци и решавам, че леля Хариет определено е луда. Достатъчно трудно се справям и с един.

— Така че… ако получа разрешение да прекарам няколко дни или седмица с теб…

— И ако изчезнеш за част от деня…

— Те никога няма да разберат — разсъждавам като всеки добър учен аз. — Ще бъде доста сложно. Ще трябва да знам точно какво правиш във всяка минута, в която ме е нямало, в случай че някой попита. Не можем да си позволим никаква грешка.

— Това е лесно. Както без съмнение си забелязала, аз съм отлична лъжкиня.

— Дали ще ми позволят? След всичко, което се случи…

— Има едно нещо, Пиа, на което винаги може да се разчита, когато става дума за учени като тези в Литъл Кейм.

— Да?

Тя се ухилва и почуква с пръст по носа си.

— Гордостта.

Според леля Хариет чичо Паоло и екипът Имортис са толкова заслепени от своя успех — създаването ми, — че не могат да си представят да ги мамя умишлено. Те винаги са били нащрек да не би нещо случайно да поквари ума и характера ми, както и за външните влияния, които биха могли да ме отвлекат от отредената ми роля на глава на екипа им. Но мисълта аз целенасочено да нарушавам правилата им е невъзможна за тях също като идеята за едноклетъчно чехълче, което размахва юмруче към микроскопа, отказва да бъде изучавано повече и напуска с маршова стъпка.

Не съм сигурна, че съм на нейното мнение, но се съгласявам. Все пак идеята й с хладилника се оказа доста добра. Може би леля Хариет е по-свястна, отколкото ми се стори отначало. Независимо дали ми харесва или не, тя бързо стана най-довереният ми човек в Литъл Кейм. И също най-голямата заплаха за бъдещето ми на учен — или поне така би казал чичо Паоло, ако разбере за всичко, което леля Хариет направи. Защо тогава в момента не тичам право при него и не признавам всичко?

Подозирам, че причината е свързана с факта, че несъзнателно нарисувах лицето на Ейо на онзи лист. Аз мечтая за своите безсмъртни, да… но не може ли в сърцето ми да има място за повече от една мечта?

Вървим през Лаборатории А и търсим чичо Паоло. Това, което научих за леля Хариет, е, че тя подплатява думите си с незабавни и смели действия. Щом приех предложението й, веднага се зае да го финализира.

Откриваме чичо Паоло — и останалите от екипа Имортис, — не в коя да е, а в собствената ми лаборатория. Майка ми реди таблици по масата. Доктор Харуто Хашимото, мрачен, но блестящ японски биохимик, ни поздравява с характерното си намръщване. Доктор Джейкъб Оуенс и доктор Сергей Зингре ни се усмихват топло — те са най-симпатичните членове на екипа. Винаги изпитвам гордост, когато ги видя всички заедно в чисто белите им лабораторни престилки. Моят екип. Умовете зад моето съществуване. Дължа им всичко и някой ден ще бъда една от тях.

Докато ги оглеждам, осъзнавам, че изучавам чертите на лицата им и цветовете на очите им и ги сравнявам с Ейо. Дали е син на някой от вас? Погледът ми се връща на чичо Джейкъб, който е вероятно най-непредвидимият от всички. Със сигурност не е чичо Харуто.

— Пиа, тъкмо щяхме да те извикаме — възкликва чичо Паоло. — И вие здравейте, доктор Фийлдс. Какво ви води при нас?

— Трябва да поговоря с теб, Паоло, ако може — казва леля Хариет.

— Разбира се, какво…

— Насаме.

Той изглежда смаян, но кима и двамата пристъпват в антрето. В това време аз оставам при останалите от екипа Имортис. Мисля си за това, което Ейо каза през първата нощ, в която се срещнахме — че семейството е нещо повече от кръвта. Оглеждам тези учени, които ме отгледаха и обучиха, и си мисля, че знам какво имаше предвид той.

Настанявам се на един метален стол, усмихвам се и соча към папката на чичо Сергей.

— Защо ме търсехте?

Чичо Харуто отговаря със строг тон:

— Трябва да изчакаме доктор Алвес.

— О, стига, Харуто! — казва чичо Джейкъб. — Тя е вече една от нас толкова, колкото и ти. Тук няма тайни. — После, без да обръща внимание на неодобрителното мръщене на чичо Харуто, се обръща към мен, намигва ми и обяснява: — Ще имаме гости.

— Гости? Кой? — Изправям се на стола с ускорен пулс. — Хора от външния свят?

Чичо Джейкъб кимва.

— От Корпуса.

— Какво е това?

Чичо Харуто изсъсква предупредително, но чичо Джейкъб завърта очи.

— Все едно Паоло ще й каже. Какъв е проблемът? Корпусът е компанията, която поддържа това място, Пиа. Те финансират изследването, изпращат нови учени като доктор Фийлдс, когато ни потрябват и вършат и други неща от този тип.

— И сега искат да видят теб — казва чичо Сергей. — От Корпуса не са посещавали Литъл Кейм от почти двайсет години и идват сега. Изключително важно ще бъде да създадем възможно най-доброто впечатление. Ако не харесат това, което видят тук, ще ни затворят — той плясва по масата, — без да се замислят.

— Ще ни затворят? — Помещението внезапно става студено. — Ще направят това? Но…

— Пиа, Пиа — прекъсва ги майка ми, — не ставай смешна. Разбира се, че няма да ни затворят. Защото ти ще им покажеш, че на света няма нищо по-важно от Литъл Кейм. — Тя ме вгледа втренчено. — Нали?

Знам, че има предвид „нали ще им покажеш“, но погледът й сякаш изрича: Няма нищо по-важно от Литъл Кейм… нали, Пиа?

— Кога ще пристигнат? — питам, като отклонявам погледа си от твърде проницателните й очи.