Чтение онлайн

— Не отричам нищо, защото не знам какво да отрека! Ти не ми казваш!

Той притихва, очите му са замъглени от мъка и безсилие. Завиждам му — поне в него се борят само две чувства. В мен са десетки и изглежда гневът печели.

— Няма да напусна Литъл Кейм — заявявам. — През целия си живот мечтая да имам някой като мен. Някой, който знае какво означава да живееш вечно и да бъдеш неуязвим. Някой, който… — Трябва да се насиля да не гледам към Ейо. — Някой, който ще остане с мен завинаги, който никога няма да остарее, да умре и да ме остави сама, докато аз продължавам да съм вечно млада. — Вдигам умолително ръце, за да го накарам да разбере. — Ти си прав. Аз не принадлежа към нищо, не съм част от нищо. Нито от Литъл Кейм, нито от Ай’оа. Сама съм, чичо Антонио, и винаги съм била сама. И ако напусна Литъл Кейм, ще загубя шанса си да принадлежа на някого. Ще бъда сама завинаги — прошепвам.

— Няма да бъдеш сама, Пиа! — възкликва Ейо. — Защо не можеш да видиш? Аз съм тук.

— Да? За колко дълго? Колко дълго, Ейо? Не мога… не мога да те имам само за да те загубя. Не мога да го направя. — Поглеждам отново към чичо Антонио. — Единственото място, което някога ще съществува за мен, е това, в което съм заедно със собствения си вид. А той дори все още не съществува. Това е моята мечта, чичо Антонио. Това е моята съдба.

— Това са думи на Паоло — отговаря студено той. — Не твои.

— Чичо Паоло ме направи такава, каквато съм.

— Той те превръща в чудовище.

Това е върхът. Нещо в главата ми прищраква.

— Няма да стоя и да слушам повече. Това е… това е лудост! Ти си луд. Тръгвам си. — Обръщам се към прозореца, после си спомням, че тук има и врата и се насочвам към нея.

— Пиа! — Гласът му ме спира точно когато посягам да отворя. — Ако знаеше истината… щеше ли да си промениш решението?

Рязко отварям вратата и отговарям, без да се обръщам.

— Как бих могла да ти отговоря, без да знам каква е истината?

Джунглата изглежда по-мрачна отпреди. Тръгвам напосоки, като се препъвам в камъните и едва не се блъскам в дърветата. Толкова съм объркана. Чувам зад себе си Ейо, който бърза да ме настигне, но не му обръщам внимание. Налага ми се да спра едва когато той застава точно пред мен и не ме пуска да мина.

Ейо ме хваща нежно за ръката.

— Ела, Пиа.

— Не, аз…

— Ела, Пиа.

Тонът му е утешителен, а не заповеден. Не задава въпроси.

— Къде отиваме, Ейо?

— Натам.

Отстъпвам, защото знам, че е безполезно да споря. Вече видях колко упорит беше с чичо Антонио. Бащата на Ейо. Това странно разкритие все още е ново и неизследвано. Как е могъл през цялото време да пази в тайна това от мен?

Или може би въпросът, който трябва да си задам е: Прав ли е чичо Антонио? Думите му ме ужасяват. Има зло в Литъл Кейм… Но никой не ми го показва. Виждам сенки, чувам шепот, но нищо сигурно. Казваш ми да бягам, но не ми казваш защо! Не разбирам защо си мисли, че като просто ми съобщи, че има зло, без да ми каже какво е то, ще ме убеди да напусна всичко, което някога съм имала. Навярно ако не може да ми каже истината… тя просто не съществува.

Бъди честна пред себе си, Пиа. Знаеш, че съществува. — Потръпвам въпреки топлината на ръката на Ейо. — Знаеш, че е така. Видя килиите. Видя онзи поглед в очите на чичо Паоло. Знаеш, че там има нещо, нещо, за което никой не говори…

Разтърсвам глава, за да отхвърля мислите, които замъгляват ума ми. Толкова ясен беше, преди всичко това да започне да се случва. Преди леля Хариет да дойде с дивата си червена коса и смелите си идеи. Преди дупката в оградата и момчето от другата й страна — и объркания му баща. Виждах света като учен. Всичко беше черно и бяло. Разум и хаос. Прогрес и регрес.

А сега какво правя — прогресирам или регресирам? Разумно ли е да съм навън в джунглата посред нощ и да се държа за ръка с диво момче с боя по лицето? Със сигурност не е разумно. Ако не друго, то животът ми постоянно и неумолимо става все по-хаотичен с всеки следващ ден.

— Тук — казва Ейо, като отмята настрана дебела завеса от лиани. Зад нея е езерцето, в което плувахме. Сега е спокойно и блести на лунната светлина. Тази нощ би трябвало да има пълнолуние. Луната не се вижда, но в джунглата лъчите й достигат земята само при пълнолуние. Водопадът е като от сребро, а песента му е нежна и успокояваща.

— Чакай тук — казва ми той.

— Какво…

— Чакай.

Млъквам и сядам на един мъхест дънер край езерцето. Той отива до брега, скача и плува под повърхността като видра. Водата около него засиява в синьо — езерцето сигурно е пълно с някакъв вид биолуминесцентни алги, може би Pyrocystis fusiformis, които светят, ако усетят движение. Спирам да дишам, поразена от призрачната красота на тази сцена. Наблюдавала съм това явление под микроскоп само в лабораторията. Тук под луната в джунглата бледосинята светлина е сто пъти по-пленителна. Ейо плува в нея и тялото му се очертава като тъмна сянка, която се движи тихо и бързо към водопада.

Той намира опора на една от скалите под водопада и се изправя, а от него се стича вода. Тя пада по раменете му и блести като сребърни мъниста, когато разтърсва косата си. Гледам го с полуотворена уста и осъзнавам, че повече от минута не съм си поела дъх. Защо сме пак тук? Трябва ли да съм ядосана? Но не си спомням защо. Няма значение. Нищо няма значение. Изпразвам главата си от всички мисли, за да направя място за тази красива картина — Ейо, изправен над светещото езеро, докато джунглата излива върху раменете му уханната си вода.

Ейо започва да се катери по хлъзгавите скали, докато стига до върха на водопада, който се разделя на две сребърни ленти от двете му страни и се слива пак в едно малко под бедрата му. Водата дърпа шортите му и заплашва да му ги смъкне.

Преглъщам. Силно. И не смея да мигна.

Едва виждам какво прави с ръце, защото очите ми са съсредоточени върху това как мускулите на гърба му се напрягат под кожата, облени в нежното синьо сияние на светещото езеро под него. После той се обръща и осъзнавам, че е откъснал една пасифлора от дебела лиана, която виси над водопада. Ейо внимателно слиза надолу и влиза пак във водата, която заблестява ярко при всяко негово движение. Той държи цветето над повърхността, докато се приближава през светещото езеро към мен. И ето че е тук, изскача от водата като някакъв мит, като някакъв приказен айоански бог, като отмахва мократа коса от лицето си, а гърдите и раменете му блестят на лунната светлина. Зад него бледата потрепваща следа от синя светлина показва откъде е минал. Мокрите шорти сега висят доста по-ниско, отколкото обикновено, и разпалват въображението ми. Той протяга ръка с цветето и го вземам с треперещи пръсти.