Чтение онлайн

Страхотно. Шкафът изглежда тежък. Но трябва да опитам, защото иначе рискувам да не видя никога повече Ай’оа. Изчаквам няколко минути, за да дам преднина на чичо Антонио. Изръмжавам, напрягам се, ругая и избутвам шкафа, докато се разкрива достатъчно място, за да се мушна и аз. Трябва ми още малко време да намеря дръжката на вратата, а после да преместя обратно шкафа.

Свършвам и, колкото и да съм издръжлива, усещам умора и се налага да спра и да успокоя дишането си. Сериозно, толкова трудно ли щеше да бъде да ме направят свръхсилна, както са ме направили свръхиздръжлива? Решавам, че щом стана част от екипа Имортис, ще превърна в приоритет изнамирането на начин за генетично увеличаване на физическата сила.

Тунелът е влажен и мръсен и само интуицията ми ме води в мрака. Побиват ме тръпки при мисълта за змии, но продължавам бързо напред. Дали чичо Антонио е изкопал този тунел? Или е тук от години, още от строежа на Литъл Кейм? Може би параноичният страх на доктор Фолк, че комплексът ще бъде затворен насила, е причина за съществуването на тунела. Ако е така, как го е открил чичо Антонио?

Скоро тунелът ме извежда в джунглата. Изходът е прикрит с храсти и шума, които след като излизам навън внимателно връщам на място.

Чичо Антонио не се вижда никъде, но вече не ми е нужен. Намерила съм пътя навън и оттук нататък знам накъде да вървя точно толкова добре, колкото как да стигна от стъклената къща до всяка сграда в Литъл Кейм.

Селото е тихо като през онази нощ, когато го видях за първи път сред дърветата, доведена от Ейо. Не посрещат чичо Антонио с пир. Но не би и трябвало — той е много повече част от племето, отколкото аз.

В, момента би трябвало да говори с Ейо, но къде? Ослушвам се и не чувам нищо.

Примирявам се, че ме очаква дълго и трудно търсене и започвам да бродя из джунглата около Ай’оа. Когато се озовавам на юг от селото, между къщите и реката, виждам светлина. Минавам предпазливо покрай дърветата и използвам цялата си ловкост, за да не издам нито звук. Намирам скрита сред дърветата колиба, чието съществуване никога досега не съм забелязвала. Не се вижда от селото и е напълно изолирана, което е нетипично за Ай’оа. Те се чувстват най-добре близо един до друг.

Има един малък прозорец. Сядам под него, опирам гръб до стената и се заслушвам.

— Не ме интересува — говори Ейо и се усмихвам на гнева в гласа му. И на теб ти изнасят същата лекция, а? — Искам да я видя отново. И отново, и отново.

— Не разбираш опасността, на която я излагаш, Ейо! — крещи чичо Антонио. — Невъзможно ти е да разбереш!

— Разбирам. Знам историята какво се е случило с теб, когато си се опитал да избягаш и са те хванали.

Какво?

— Това, което биха причинили на Пиа, ще е по-лошо и много по-дълго! Те не могат да рискуват да я изгубят. Мен просто искаха да накажат. Но Пиа е прекалено ценна, за да бъде рискувана. Ще я затворят, както направиха с мен, но вместо за месец, ще е за години. За години, Ейо!

Не биха го сторили. Не биха ми го причинили! — Преглъщам, но устата ми е пресъхнала — Или пък биха?

— Тя и без това живее в клетка. Каква ще е разликата?

— Като говориш по този начин, си мислиш, че си голям мъж, нали? Какво ще направиш, Ейо? Ако я затворят заради теб? Ще можеш ли да го понесеш?

— Ще прескоча оградата и ще я спася.

— Не можеш, оградата е…

— Знам какво е електричество! — Гласът на Ейо става все по-висок и разгорещен. — Не съм невеж Ай’оа, Папи! Част от мен принадлежи на джунглата, да, но другата ми половина принадлежи на мястото от другата страна на онази ограда, при теб и Пиа!

— Виж, синко — казва чичо Антонио с най-убедителния си глас. — Разбирам те. Знам какво се случва между вас двамата, защото преди двайсет години се случи с мен. С мен и майка ти. И виж… виж какво излезе от това. — Гласът му става хриплив. — Съсипа и двама ни, Ейо. Смееш ли да рискуваш да се случи същото? Знам какво изпитваш. Повярвай ми. Аз знам. Защото съм го изпитал. Мислиш си, че докато сте заедно, нищо няма значение, че не може да ви се случи нищо лошо, защото по някакъв начин чувствата ви един към друг ви предпазват.

Чувства. Пеперуди в стомаха ми. Спомням си как Ейо хваща ръката ми и я поставя на сърцето си.

— Нищо не знаеш за нас — протестира Ейо. — Нищо не знаеш за нищо. Аз я спасих от анаконда.

— Много благородно. Но хората вътре в този комплекс са по-лоши от анаконди, Ейо. Те са гнездо усойници и няма да се поколебаят да забият отровните си зъби и в теб.

Не мога да понеса повече да слушам това. Ейо не бива да поема целия му гняв сам, не и заради мен. Изправям се и подавам глава през прозореца.

— Ако си спомняш, аз бях тази, която съвсем сама излезе от Литъл Кейм. Той няма нищо общо с това.

И двамата се втренчват в мен. Лицата им са почервенели от викане и носовете им са на сантиметри един от друг. За моя изненада Ейо е висок почти колкото чичо Антонио. Приликата между двамата е изумителна. Същите квадратни челюсти, същите трапчинки и, общо взето, същото здраво телосложение. Все пак Ейо, също като мен, е наследник на внимателно подбрани първокласни индивиди.

Не е перфектен — напомням си. — Но е близо.

— Пиа, ти обеща — изрича чичо Антонио с тих глас, който е дори по-опасен от виковете му.

— Излъгах. Знаеш, че мога да го правя. Все пак съм отвъд морала.

— Къде чу това?

— Не можеш ли да се досетиш? — обръщам се, посрещам погледа му и той ахва.

— Хариет — изричаме едновременно.

Вмъквам се вътре през прозореца и се оглеждам. Това не е дом на Ай’оа. Очевидно е нещо, построено от чичо Антонио и Ейо.