Чтение онлайн

След миг мълчание кимвам бавно, излизам и тръгвам по коридора. Очевидно леля Хариет е също толкова под напрежение, колкото и чичо Паоло.

Чудесно.

Мога и сама да се измъкна.

Обикалям периметъра на комплекса и търся дупки в оградата. Няма нито една. Дори виждам места, които чичо Тимоти е подсилил, вероятно в деня, когато откриха първата дупка. Ако ще търся начин за измъкване, трябва да погледна нагоре.

Наелектризираните вериги свършват на пет метра над земята, но хоризонталните метални греди са още по-нависоко. Технически, мога да изкатеря оградата, тъй като електричеството няма да ми навреди. Но ще боли и вероятно преди да съм стигнала и половината, ръцете ми ще се пуснат сами. Освен това, алармата в будката на охраната ще се задейства и хората на чичо Тимоти ще ме хванат за секунди.

Секунди.

Електрическите импулси в оградата са на всеки 1,2 секунди, което теоретично означава, че бих могла да го направя, ако съм много-много бърза. Но не мисля, че дори и аз бих могла да изкатеря тези пет метра за по-малко от секунда.

Ако не се налагаше да изкатеря целите пет метра…

Тичам покрай оградата и стигам до сградата на поддръжката. Това е най-изолираната част на Литъл Кейм… и най-прорасналата. Едно дърво букайо се издига над оплетените храсти, клоните му започват ниско над земята и се извиват навън, покрити с яркочервени цветя, които приличат на човки на кълвачи.

Перфектно е.

Почвам да се катеря като маймуна — служа си с ръце и крака. Когато се изравнявам с горната част на металната мрежа, спирам. Мога да се покатеря по-високо и да достигна гредите, но те са прекалено гладки, за да се задържа и вероятно ще се подхлъзна и ще падна на земята от пет метра височина. Трябва да скоча, да се хвана за мрежата, да се прехвърля през нея и да се спусна от другата страна — за по-малко от 1,2 секунди.

Клонът, за който се държа, е як и го обхващам здраво с ръце, затварям очи и дишам възможно най-бавно. И слушам.

Чичо Паоло е тествал слуха ми многократно, но никога не съм се концентрирала толкова много, колкото сега. Изолирам ненужните шумове (крясъците на капуцините, вятъра в листата, ударите на собственото ми сърце) и се съсредоточавам върху най-неуловимия от всички звуци — почти незабележимото бръмчене на електричеството, пулсиращо през оградата. Отначало звукът е монотонен и ако обърна съвсем малко глава настрани, го губя изцяло. Но колкото по-дълго слушам, толкова по-ясни стават импулсите. Бръм… бръм… бръм… Улавям ритъма. 1,2 секунди, като часовник.

Отварям очи, но слухът ми вече е настроен на вълните на оградата. Напрягам мускули, изчаквам точния момент… и скачам.

Следващият електрически импулс изсъсква по жиците една десета от секундата, след като съм пуснала оградата.

Приземявам се от другата страна и спринтирам през храстите. Усещам как сърцето ми бие бясно в гърдите ми, облягам се на едно дърво и после се отпускам на земята до него.

На косъм бях да задействам алармите на чичо Тимоти.

Но успях да не го направя.

Изправям се разтреперана и се вглеждам в оградата, за да се уверя, че никой не е забелязал бягството ми. След няколко минути тишина пулсът ми най-после се успокоява и поемам към джунглата.

Денят е по-топъл и не след дълго тениската ми е мокра. Постоянното жужене на цикадите почти заглушава песните на птиците. Колкото по-дълбоко навлизам в гората, толкова по-тъмно става. Светлината струи на златни ивици от небето. Когато преминавам от хладната сянка към следващия изгарящ сноп от лъчи, все едно влизам от нощ в ден, от вода в огън.

Може и да съм извън Литъл Кейм, но думите на чичо Смиди продължават да ме следват и да ме обгръщат като аромат на парфюм. Ти си нашата надежда… не ни разочаровай… ти си нашата надежда…

Започвам да тичам, сякаш мога да оставя всичко зад себе си — Снизи, чичо Паоло, спринцовката… ако само се движа достатъчно бързо. Дърветата прелитат покрай мен и се нося през джунглата толкова леко, сякаш не аз се движа, а светът се върти твърде бързо, твърде безразсъдно, твърде неконтролируемо.

Бягам с такава скорост, че когато достигам Ай’оа и удрям спирачки, спирам с хлъзгане и вдигам облак прах.

Ейо стои с мъжете и момчетата, които са се събрали около огъня и държат листа със секрет от отровни жаби. Почти не забелязвам какво правят и се спускам право към него. Грабвам го за ръката и прошепвам в ухото му:

— Да тръгваме.

— Но ние отиваме на лов. Ще правим церемонията сапо…

Стисвам ръката му по-силно.

— Моля те. Имам нужда да се махна от всичко, само за няколко часа.

Той кимва безмълвно и подава тлеещите пръчки на Бурако, който ме поглежда неодобрително. Оставяме всички и тръгваме към реката. Ай’оа си шепнат и тихо се смеят, докато минаваме покрай тях, но не им обръщам внимание. Щом излизаме от селото, отново започвам да тичам.

— Пиа! — вика ме Ейо. — Какво става?

— Хайде!

Реката не е далеч. Тръгвам покрай брега и спирам до водата, а Ейо се мъчи да не изостане и за малко да не падне в реката. Улавям го и го издърпвам назад.

— Какво не е наред? — пита той. — Нещо случило ли се е?

— Не. Не, просто… имах нужда да се махна.

— Нещо лошо ли ти направиха? Да не би да са тези чужденци? Видяхме, че си заминаха. Преди час тръгнаха със своите моторни лодки надолу по реката. Изплаших се да не са те взели със себе си. — Той се обръща с лице към мен. — Помислих си, че са дошли, за да те отведат.

— Не, не го направиха. Поне не този път. — Взирам се във водата. Тя ромоли кафява и медена на слънцето.

— Ще дойдат отново?

Не и ако постъпя така, както искат и издържа последния тест…