Чтение онлайн

Какво става!? Закривам устата си с ръка, за да не изкрещя.

— Всичко се свежда до Пиа — продължава Щраус. — За кога е планиран следващият тест на Уикам?

— За след три месеца. И не е последният. Има още три…

— Ще бъде последният и ще се проведе утре.

— Аз… Виктория, това е невъзможно. Твърде скоро е. Не е готова.

— Но ще бъде. След утре.

— Виктория, наистина, аз…

— Утре! — Тя продължава с по-тих глас и трябва да се напрегна, за да доловя думите й. — Ще говоря направо, Алвес, защото и двамата знаем на какво е способен Корпусът. Помниш ли Женева?

Пълна тишина.

После Щраус продължава:

— Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Не ни карай да стигаме дотам. Заклевам се, Алвес, ако упорстваш…

Задавено мърморене от чичо Паоло.

— Какво каза? — пита Щраус.

— Няма да се стигне дотам. Както кажете. Утре.

Чувам шумолене на хартия и стъпки и разбирам, че разговорът е приключил.

Със силно биещо сърце и кожа, изстинала до температурата на течен азот, бягам навън.

Събужда ме познатата слънчева светлина, падаща от стъкления покрив. Зелена е, прониква през диплите от листа между покрива и небето и нежно ме гали. Ако имах възможност, лесно бих заспала отново. Но алармата на часовника е безмилостна.

Спомням си разговора между чичо Паоло и представителите на Корпуса, който подслушах снощи, и сядам, напълно разсънена.

Днес ще ме тестват. Стискам одеялото, докато кокалчетата ми побеляват. И това ще бъде последният тест.

Точно в този момент някой почуква на вратата и се стряскам, толкова е зловещо. Майка ми е.

— Има промяна в графика ти, Пиа — казва тя. — Ще се срещнеш с доктор Алвес в менажерията след половин час.

Тя се приближава и издърпва одеялото.

— Хей! — казвам възмутено аз и свивам колена.

Майка ми сяда на ръба на леглото и се навежда близо до мен.

— Трябва да бъдеш силна, Пиа. Това е всичко. Всичко. Трябва да направиш всичко, което поискат, или ще ни отнемат Паоло. — Тя ме хваща за тениската. Толкова съм шокирана, че не я отблъсвам. — Не мога да го загубя, Пиа. Разбираш ли ме? Паоло е… не мога да го загубя.

Пръстите й са студени и бели, очите й са зачервени от безсъние. Дали е говорила с чичо Паоло снощи? Дали й е казал за заплахите на Щраус и Ласло? Винаги съм знаела, че майка ми обожава чичо Паоло, но напрежението в очите й е по-силно, отколкото някога съм виждала. Обикновено тя е сдържана и се контролира. Изнервям се от това да я виждам такава. Ще бъда безкрайно доволна, когато Щраус и Ласло си тръгнат и всички започнат отново да се държат нормално.

— Ставам — прошепвам аз. — Всичко ще мине добре. Ще видиш. Готова съм.

Тя ме задържа за момент, после въздъхва и ме пуска. Преди да излезе от стаята, ме поглежда и казва:

— Дано да е така. Защото ще направя всичко, за да го задържа тук.

Не се и съмнявам в думите й.

В менажерията заварвам не само чичо Паоло, Ласло и Щраус — облекли бели престилки, — но и леля Хариет. Тя и надзирателят на менажерията Джонас Брайър наблюдават и обсъждат една болна мармозетка в телена клетка. Виждат ме и ми махат, но продължават разговора си.

Отивам при чичо Паоло и изпитвам тревога, но съм решена да успея, каквото и да поискат от мен. Мисля си за своите вечни хора. За братя, сестри и приятели, които никога не умират. За вечно семейство, неуязвимо за болка и смърт, познаващо само живот, любов и красота. Опитвам се да си го представя, да видя лицата им в съзнанието си… но виждам само едно синеоко момче, което седи край реката и ми подарява звезди.

Затова решавам да мисля за майка си и чичо Паоло и за това колко силни и сдържани са. Мога да бъда като тях, мисля си аз. Свикнала съм да ме гледат с гордост заради безсмъртието ми, но искам да видят, че в мен има и други качества, че съм силна и дисциплинирана. Кръг и линия…

— Здравей, чичо Паоло — казвам с усмивка и се надявам да не забележи колко съм нервна. Пропускам Щраус и Ласло. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Ще издържа малкия им тест, но не съм длъжна да се сприятеляваме, докато го правя.

— Здравей, Пиа. Здравей, Силвия — кимва на майка ми той.

— Наистина трябва да започваме — изрича превзето Щраус.

Чичо Паоло ни повежда към задната част на менажерията. Очаквам двамата от Корпуса да тръгнат напред, но те ни изчакват и ни следват като дебнещи плячката си ягуари.

Усещам към коя клетка се е насочил чичо Паоло още преди да я стигне до нея и стомахът ми се свива. Надявам се, че ще се обърне и ще спре при тарантулата или при терариума със змиите, но той продължава… и спира пред клетката на оцелота, точно както се страхувах.

Виждам вътре Джинкс с новороденото й, което чичо Джонас кръсти Снизи. Джинкс е на 73 години и е единственият ни безсмъртен оцелот. Тя е оплодена от смъртен мъжки, инжектиран с експериментален разтвор от Имортис, и учените се надяваха, че бебето ще наследи някои от чертите на елизиума. Но Снизи се роди напълно нормален, доказвайки, че безсмъртната трябва да се оплоди от друг безсмъртен, за да предадат своята вечност на следващото поколение.

Джинкс и Снизи лежат до купичката си с вода, а Джинкс лиже гърба и главата му. Котето й мяука с досада, а после кихва.

Те изглеждат толкова спокойни и доволни, че искам да избягам още сега, преди чичо Паоло да успее да ми каже какъв е днешният тест. Но не мога да спра да мисля за екипа Имортис и за мястото, което ми пазят — само ако успея да издържа този тест.

Чета на глас картона, окачен на клетката.

— Снизи…

— Обект 294, Пиа. Или, ако предпочиташ, мъжки оцелот. Но не Снизи. Никога не давай имена на обектите си, Пиа. — Той поглежда крадешком Щраус, сякаш се страхува, че тя ще го връхлети.