Чтение онлайн

Освен Обект 77. Нали ти си я кръстил Пиа.

— Да. Обект 294 е мъжки оцелот, Leopardis pardalis, на две седмици и три дни. 294 е позитивен за котешка придобита имунна недостатъчност, наследена от майка му, Обект 282, но изглежда понася вируса изключително добре. Това е котешката форма на СПИН. Обикновено не е фатална за носителите й и може да не ги засегне с години.

— Отлично, отлично — промърморва чичо Паоло. — Добре, Пиа, ти без съмнение се сещаш какъв ще бъде този тест.

— Да — отговарям тихо. Усещам, че чичо Джонас и леля Хариет ме гледат, но задържам очите си върху Снизи. Той в момента се опитва да улови опашката на майка си с лапи, но тя я дърпа настрана.

— Пиа, това ще бъде твоят последен тест на Уикам.

— Последният? — Полагам всички усилия да изглеждам изненадана. Щраус ме наблюдава като ястреб.

— Да. Ако преминеш този тест, ще станеш пълноправен член на екипа, изследващ елизиума и ще научиш тайната формула, на която дължиш съществуването си.

— Имортис — прошепвам.

Той кимва.

— Ето защо този тест е много важен. Искам да го обмислиш и да си абсолютно сигурна, че си готова. След това няма връщане назад, Пиа.

— Добре.

Той ми подава спринцовка.

— Пентобарбитал — казва лаконично той.

Чувам от другия край на пътеката лекото ахване на леля Хариет. Сърцето ми затихва. Очаквах нещо лошо, но не толкова лошо.

— Какво искате да… — задавям се от думите. Не мога дори да погледна към котенцето. — Но вирусът не му пречи! Той може да живее съвсем нормален живот…

— И да предаде вируса на своето потомство — прекъсва ме чичо Паоло. — Доктор Зингър разработва ваксини за КПИН и затова има нужда от заразени трупове, които да изследва.

— Някакъв проблем ли има? — пита рязко Ласло.

— Не! — отсича чичо Паоло. Когато се обръща отново към мен, по челото му е избила пот. — Правили сме го и друг път. Налага се. Литъл Кеймбридж не е като другите научни институти, Пиа. Тук е по-трудно. По-тежко. По-важно. Докато повечето учени си губят времето с малария, рак и брадавици, ние, Пиа, ние се занимаваме с безсмъртие. Вечност за нашия собствен вид. Няма нищо по-важно от това, Пиа. Целта. Помни целта! — Той слага ръце на раменете ми и ме гледа право в очите. — За благото на вида, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата. Помни го.

Не става дума за Снизи и за откриването на ваксина за КПИН. Не става дума дори и за Ласло и Щраус и заплахите им. Става дума за мен. Сигурно този конкретен тест е бил на месеци или дори на години разстояние. Но е предстоял. Един ден щеше да се наложи да се докажа.

И този ден е днес.

Достатъчно силна ли съм? Мога ли да докажа, че съм достойна да имам своя собствена раса? Необходимо е само да забия бързо иглата, да натисна с палец и да инжектирам химикала. И за Снизи ще бъде като заспиване.

Но когато се насилвам да го погледна и виждам как си играе с опашката на майка си, напълно неподозиращ своята съдба, краката ми се разтреперват и искам единствено да избягам, да се скрия и да плача. Щраус и Ласло наблюдават всяко мое движение. Не мога да погледна към леля Хариет. Имам чувството, че ако го направя, напълно ще изгубя контрол и ще се разкрещя.

— Трябва да можем да вземаме трудни решени, Пиа — продължава чичо Паоло. — Ако не можехме, ти самата нямаше да си тук. Това — той посочва иглата — е твоето наследство, твоята съдба. Трябва да се научиш да контролираш емоциите си и да се съсредоточиш върху целта.

Той е само бебе — мисля си, наблюдавайки Снизи.

— Последният тест винаги е най-трудният — казва чичо Паоло. — Трябва да си напълно уверена. Дай си време. Обмисли го. За ден. За седмица. Колкото ти е необходимо. Но трябва да стигнеш до крайното решение. Прогрес или регрес. Оцеляване или изчезване. Сила или слабост.

— Седмица? — прекъсва го Щраус със стегнат глас. — Това не е ли малко… дълго, Паоло?

Чичо Паоло отговаря, съскайки през зъби:

— Вече наруших система, доказвала се цял век, като прескачам тестове и отивам направо на края, Виктория. Финалният тест се провежда по този начин. Прибързаната работа води до лоши резултати. Остави ме да го направя по моя начин… не, не по моя начин. По начина на Литъл Кейм. Съжалявам, ако не ти харесва, но някои неща не могат да бъдат насилвани.

За първи път Щраус не разполага с отровен отговор.

— Пиа — изрича чичо Паоло, — сега всичко е в твоите ръце. Мечтата ти за безсмъртна раса е в твоите ръце.

Не отговарям, но стискам спринцовката, докато кокалчетата ми побеляват.

— Хайде, Силвия — казва чичо Паоло, обгръщайки майка ми с ръка. — Да й дадем малко време.

— Бъди силна — казва майка ми и думите й са по-скоро предупреждение, отколкото окуражаване.

Ласло тръгва с тях, но Щраус се забавя. Тя ме хваща за ръката и забива нокти в китката ми. Явно е разбрала, че мога да изпитвам болка. Усещам, че леля Хариет тръгва към нас.

— Ние те създадохме — прошепва Щраус, — ние можем да те унищожим. Затова се заемай с това.

— Ахъм… — Леля Хариет слага ръка на рамото ми. — Мисля, че тя разбира, Виктория.

Виктория вдига очи към леля Хариет и се насилва да прикрие гнева си, но погледът й остава все така твърд.

— Хариет. Радвам се да се видим отново.

Леля Хариет не отвръща нищо.

— Е, ще предам поздрави на Иви. — Щраус се отдръпва и оправя бялата си престилка.

Леля Хариет свива устни, но не казва нищо.

След като Щраус излиза, аз се отпускам на земята и се вглеждам в двата оцелота. Те са толкова невинни, толкова не наясно, че държа смъртта в ръцете си. Отвратително е.

— Ужасно е да накараш някого да направи това — казва леля Хариет.

— Кой е Иви?

— Просто бивш колега. Не е важен — отговаря бързо леля Хариет. — Е, ще го направиш ли?

— Рано или късно. Не днес — все още не съм готова, точно както каза чичо Паоло. Трябва ми време да се подготвя, да успокоя нервите и стомаха си. А и не искам да доставя на Щраус удоволствието да ме види да „се заемам с това“ твърде скоро.