Чтение онлайн

— Мисля, че е варварско. А и все едно, какво трябва да докажеш по този начин? Какво ще поискат от теб следващия път, щом веднъж покажеш, че си отвъд морала?

Морал. Това не е често изговаряна дума в Литъл Кейм. Запомнила съм я някъде дълбоко заедно с думи като „любов“ и „Сан Франциско“.

— Не знам. Но по-лошо от това не може да бъде, нали?

— Как бих могла да знам? Знам по-малко от теб. Нова съм тук, помниш ли?

— Той е само бебе.

Леля Хариет ме наблюдава как гледам Снизи и сяда до мен с кръстосани крака и сключени под брадичката ръце.

— Ти не искаш да го направиш.

— Разбира се, че не искам!

— Това е хубаво. Означава, че си човек.

Зяпвам я и усещам как в очите ми напират сълзи.

— Ако наистина бях човек, щях като чичо Паоло да съм загрижена за прогреса на вида, а не за едно глупаво котенце.

Леля Хариет отново свива устни.

— Предполагам, че те са те научили така. Е, добре, как бих могла аз, която идвам от място, което никога не си чувала, да ти казвам кое е правилно и кое не, след като за тази цел вече имаш всички тези блестящи учени? Все пак, ти не искаш да ги послушаш, нали? Иска ти се да има някакъв друг начин.

Кимвам, неспособна да проговоря.

— Това е моралният ти компас, Пиа.

— Кое?

— Моралният компас. Опитват се да те насилят да тръгнеш по грешния път, но той продължава да се бори, продължава да сочи в противоположната посока. Не го ли усещаш?

Усещам го и се чудя откъде знае, че се чувствам точно така.

— Твоят морален компас — потвърждава леля Хариет.

— Да не би да казваш, че не трябва да го правя? — питам и вдигам спринцовката. Че трябва да предам всичко — всичките си мечти — само заради един незначителен живот?

— Трябва да… — Тя се поколебава, в очите й бушува нещо, което не мога да разпозная. Обикновено познавам какво си мислят другите, но леля Хариет се затваря за мен така, както буреносен облак закрива слънцето. — Трябва да обмислиш това дълго и внимателно, Пиа — казва тя накрая. — И обмисли най-вече цената. Запитай се само какво искат от теб. Запитай се каква е Пиа сега и помисли каква искаш да бъдеш.

— Перфектна — отговарям моментално. — Те искат да бъда перфектна.

— Перфектността — изрича леля Хариет глухо — е в очите на гледащия.

— Къде си чула това?

— Някога човек на име Платон е казал нещо подобно. Предполагам, че не са ти говорили за Платон, нали? Явно не. Трябваше да се досетя. Добре, постарай се да не го споменаваш пред никого или и двете ще си имаме неприятности. Струва ми се, че засега си имам достатъчно потенциални неприятности, благодаря много, така че не казвай на никого.

Тя се изправя и изтръсква сламките от джинсите си. После тръгва към изхода, а аз викам след нея:

— Лельо Хариет?

— Да?

— Всеки, който дойде в Литъл Кейм, преминава през тест като моя. Твоят какъв беше?

Тя обръща главата си така, че къдравата й червена коса да прикрие изражението й.

— Не знам за какво говориш.

С тези думи напуска бързо менажерията и ме оставя сама с животните и със спринцовката в ръцете ми.

Два часът следобед е — обикновено по това време съм в гимнастическия салон, но сега съм принудена да следвам чичо Паоло, докато той развежда гостите ни из Литъл Кейм. Цял ден съм неспокойна и усещам, че поглеждам с копнеж към джунглата, когато сме извън сградите. Почти се надявам, че Ейо ще се появи от другата страна на оградата, но него го няма и това е добре. Какво ли биха казали Щраус и Ласло за диво момче, голо до кръста, което чука на портите и пита за Пиа?

Не съм единственият проект, който са дошли да проверят. Има още десетки, ръководени от учени, които не са част от екипа Имортис. Повечето изследват възможните употреби на местните растения в медицината и някои вече са завършили със създаването на нови лекарства. Ако Литъл Кейм някога бъде открит от хората, които не трябва да знаят за него, те ще научат само за тези проекти — биомедицински изследвания, достатъчно важни, за да бъдат пазени в тайна, но достатъчно безобидни, за да не будят подозрение.

Опитвам се да стоя настрана от Щраус и Ласло, доколкото е възможно. При вида им си спомням спринцовката, напъхана в чекмеджето с чорапите в спалнята ми.

Най-после пристигаме в лабораторията с плъховете. Стените са покрити с клетки. Повечето са наследници на Рузвелт. Стомахът ми се свива при мисълта за този плъх. В Литъл Кейм имаме десетки безсмъртни плъхове, но никой от тях не е така специален както Рузвелт. Той беше първият, както аз съм първата.

Преди години се наложи учените да спрат да размножават безсмъртните плъхове, защото стана ясно, че в противен случай Литъл Кейм ще бъде пренаселен от тях. Излишните не можеше да бъдат пуснати на свобода, да не би някой от тях да бъде открит, а с него — и необичайните му дарби. Разбира се, сега, когато знаем, че елизиумът е смъртоносен за безсмъртните, бихме могли да го използваме, за да контролираме популацията на плъховете. Чудя се дали чичо Паоло вече се е сетил за това.

Чичо Паоло показва на Щраус и Ласло една клетка с албиноси, когато Ласло му прави знак да запази тишина. Той вади от чантата си бипкащ сателитен телефон, но шумът от плъховете му пречи да чуе каквото и да било. Ласло излиза от стаята и затваря вратата.

Секунди по-късно вратата отново се отваря.

— Тръгваме си! — изкрещява Ласло.

— Какво? — разширява очи Щраус — Какво става?

— Беше Джерард, от Рио. Хората на „Дженисект“ току-що са пристигнали, душат наоколо и търсят накъде сме тръгнали. Трябва да изчезваме. Веднага, докато все още имаме време да ги отклоним от следата към Литъл Кейм.

Щраус се втурва през вратата, а ние с чичо Паоло я следваме.

— Значи си тръгват? Просто така? — питам тихо, докато вървим забързано.

— Това не е малък проблем, Пиа. — Лицето на чичо Паоло е пребледняло. — Може вече да е твърде късно. Корпусът трябва да действа бързо, ако иска да отклони „Дженисект“ от Литъл Кейм.

— Всъщност какво е „Дженисект“?

— Конкурентна корпорация — отговаря чичо Паоло. — Помниш ли, когато ти казах, че има хора, които биха убили всеки в Литъл Кейм само за да те хванат? Е, това е „Дженисект“.