Чтение онлайн

Чувам тихо, сподавено „Благодаря“ и осъзнавам, че е излязло от устата ми.

Той се усмихва леко и си мисля, че знае колко ме е слисал. Подозирам, че да ми донесе цветето е само част от целта му, когато преплува езерцето.

— Няма защо — казва той и сяда до мен. Толкова близо, че водата от косата му капе на рамото ми. Не я избърсвам. Наблюдава ме, докато бавно въртя цветето между пръстите си, сякаш чака да види дали ще ме развесели.

— Красиво е — казвам му аз.

— По-красиво от твоя елизиум? — пита той.

Съзнавам, че въпросът не е само за цветя. Той ги използва само за да разбере нещо за по-дълбокия проблем между нас: балансът, за който ме предупреди чичо Антонио. Джунглата или Литъл Кейм? Ейо или мистър Перфектен? Любов… или вечност?

— Ейо… не знам — признавам аз.

Той свива устни и поглежда към ръцете си. Чувствам се ужасно от това, че го държа на разстояние, но не го пускам. Не искам да му давам празни надежди — но и не искам да го изгубя. Играя си разсеяно с листата на пасифлората, докато мислите препускат в главата ми.

Чуваме песента на нощните птици и странен маймунски вой. Спомням си, че в началото се влюбих именно в нощната джунгла — когато за първи път пропълзях под оградата. Виждам, че не се е променила — тъмнината е като покривало, а слабата лунна светлина не прониква като слънчевата. Позволява ми да бъда тиха и да запазя тайните си.

— Той те обича — проговаря Ейо, нежно като лек ветрец. — Ако не те обичаше, нямаше да се тревожи толкова много за теб.

Разглеждам изражението му.

— А ти мислиш ли, че трябва да избягаме?

Ейо се намръщва.

— Не знам, Пиа. Не знам какво се случва зад твоята ограда. Не съм част от този свят.

Като че ли отбягва погледа ми, което ме кара да попитам:

— Мислиш ли, че е прав — че има зло в Литъл Кейм? Зло, което би ме унищожило, ако науча какво е?

Ейо прави дълга пауза, преди да каже:

— Мисля, че щом той иска да тръгнеш, трябва да ти каже защо. Права си за това. Но може би и ти трябва да му вярваш малко повече. Може би има повече право, отколкото си мислиш.

Точно от това се страхувам.

Очите му продължават да избягват моите.

— Ейо, а ти какво знаеш? Казал ли ти е нещо, което не е казал на мен?

— Не ми е казал нищо — отвръща той, като продължава да се взира в ръцете си.

— Знаеш ли, той винаги ми е бил любимият чичо. Никога не ме е наричал перфектна.

— Значи това е негова грешка — казва Ейо.

Изучавам лицето под боята.

— Колкото повече те слушам да говориш, толкова повече звучиш като един от нас.

— От нас?

— От учените. Литълкеймците или както там ни наричаш.

Дори в тъмното виждам как челото му се набраздява.

— Аз… се чувствам по-малко Ай’оа отпреди. След всяка наша среща. Ти ме промени, птичке Пиа.

И ти ме промени.

— Как?

— Ами, през почти цялото време съм нещастен.

— Какво! — изпускам ръката му.

— Почти през цялото време. Винаги, когато не си тук. Не мога да спя нощем, защото си мисля само за теб. Наистина мисля това, което ти казах днес. Ти си моето пи’а. Моето сърце. — Той взема ръката ми, прокарва палец по кокалчетата ми и отново пробужда в мен пеперуди.

— Ти… наистина ли изпитваш това към мен? — питам с пресъхнала уста и силно биещо сърце.

Когато погледите ни се срещат, очите му са сериозни.

— От момента, в който се блъсна с мен, освети ме с глупавия си фенер и насъска ягуара си срещу мен. Ядосах се, защото се страхувах.

— Наистина ли съм толкова страшна?

— Красотата ти е страшна — прошепва той.

Знам какво има предвид, защото щом го видя, изпитвам същото плашещо благоговение. Сърцето ми потръпва всеки път, когато ме погледне, всеки път, когато ме хване за ръка и ме придърпа към себе си. Паметта ми е перфектна, но въпреки това не мога да си припомня какво е да нямам Ейо. Познавам го сигурно от седмица и все пак имам усещането, че винаги сме били заедно. Възможно най-странното чувство. Мислите ми винаги са били ясни и хладни, подчинени на числа и формули. Но с Ейо умът ми заприличва на някой от акварелите на чичо Смиди. Очертанията се замъгляват, числата се смесват и избледняват, докато остава само почудата. Почудата от това колко бързо и колко дълбоко съм се влюбила в това момче от джунглата. Почудата как е успяло да разбие целия ми свят на милиони парчета и после да ги сглоби отново по друг начин, създавайки изцяло нов свят — и изцяло нова Пиа, — които не са съществували преди. Нещата, които преди бяха важни, са засенчени от нови идеи и нови мечти… и това ме ужасява.

— Можем да тръгнем, Пиа. Да напуснем това място. И Литъл Кейм, и Ай’оа. Не ме е грижа. Лодките не са далеч. Ще те отведа. — Той нежно докосва с пръст каменната птичка на врата ми и спирам да дишам. — Можем да бъдем само двамата… аз ще бъда щастлив. А ти?

А аз? Дивата Пиа в главата се изправя, вдига ръка и закрещява: Да, да, да! Тръгвай, Пиа! Тя е силна и убедителна и се разколебавам. Мога ли да го направя?

Лицето му е много близо до моето. Виждам ясно чертите му, формата на веждите над неговите сини, сини очи. Трапчинката под устните. Правата челюст, толкова твърда и упорита, колкото и тази на чичо Антонио.

— Ейо…

— Изпитваш ли същото към мен, Пиа?

— Аз… — Изпитвам ли? Мога ли? Смея ли? Когато го поглеждам, не виждам само Ейо, независимо колко красив и смел може да бъде той. Виждам всички Ай’оа, виждам Ейми, която се смее и бърбори, виждам чичо Антонио и дори леля Хариет. И джунглата. Винаги джунглата. Дълбока, загадъчна, красива и неустоима. Място, в което мога да потъна завинаги.

Внезапно Ейо изсъсква и вдига ръка във въздуха. Там, където водата леко мие дънера, расте една от огромните водни лилии, които така омайват ботаниците в Литъл Кейм. Victoria amazonica, мисля си автоматично. Отдолу е покрита с тънки остри шипове, на някой от които се е убол Ейо.

Той вдига пръста си, който блести от кръв. Втренчвам се в него вкаменена.

— Ти кървиш.

Той вдига рамене и оглежда по-отблизо порязването. А аз виждам единствено кръв, която се лее по наранимата му кожа. Тъмночервена кръв.

Не. Не, не, не, не, не…

— Не — казвам на глас и скачам на крака. — Не, Ейо, аз… аз не мога. Не мога, не разбираш ли?

Той ме зяпва с ококорени и изумени очи.

— Какво имаш предвид?

— Ейо, аз съм безсмъртна. Знаеш ли какво означава това? Че ще живея вечно. Че никога няма да умра! Ще живея и ще живея, а ти ще… ще… — задавям се от думата. — Имам мечта, Ейо — мечтая да създам своя собствена раса, раса от безсмъртни, към която наистина да принадлежа. Не на Литъл Кейм, не на Ай’оа. На мое собствено място, на мой собствен вид. Аз… съжалявам. Но ти… просто не мога. Чичо Антонио е прав. Не мога да балансирам между тук и там. Прекалено трудно е…