Чтение онлайн

— Девет минути. По дяволите — девет скапани минути откак сме тук.

— Трябва да се научиш добре да оползотворяваш свободното си време, Винсънт — промърмори Пендъргаст.

— Нима? Защо ли ми се струва, че и теб вече не те свърта.

— Напротив. През последните девет минути размишлявах — с огромно удоволствие, при това — над призива на Милтън в трета книга на „Изгубения рай“; върнах се мислено на второто склонение на латинските съществителни — някои латински склонения могат да бъдат едно почти заемащо цялото време занимание — и съчиних наум едно превъзходно писмо, което възнамерявам да изпратя на инженерите, проектирали този асансьор.

Скърцащо изтрополяване извести пристигането на кабината. Вратите се отвориха шумно и претъпканата вътрешност изсипа лекари, медицински сестри и — най-накрая — един труп на носилка. Те влязоха вътре и Д’Агоста натисна бутона, отбелязан с В2.

Почакаха известно време и вратата се затвори с изтракване. Асансьорът започна да се спуска толкова бавно, че изобщо не се усещаше движение. След едно сякаш безкрайно пътуване спря, вратите се отвориха и разкриха облицован с плочки коридор в сутерена, окъпан в зеленикава флуоресцентна светлина и въздух, изпълнен с миризма на формалдехид и смърт. Един портиер зад плъзгаща се преграда охраняваше две заключени стоманени врати.

Д’Агоста се приближи и измъкна значката си.

— Лейтенант Д’Агоста, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“, специален агент Пендъргаст, ФБР. Тук сме, за да се срещнем с доктор Уейн Хефлър.

— Документите във ваничката — долетя лаконичният глас.

Те сложиха значките си в една плъзгаща се вана. Миг по-късно значките им се върнаха, придружени от два пропуска. Стоманените врати се открехнаха с метално изщракване.

— В дъното на залата, втория коридор, лявото рамо на „Т“-то със секретарката.

Жената беше заета и отне още двайсет минути, докато се срещнат с доктора. Докато вратата най-после се отвори и ги въведоха в елегантния офис, Д’Агоста вече си търсеше повод за скандал. И мига, в който видя арогантното, раздразнено лице на помощник патолога, той знаеше, че ще го има.

Патологът стана иззад бюрото си и съвършено умишлено не им предложи да седнат. Беше красив възрастен мъж, жилав и слаб, облечен с вълнена жилетка и папийонка, и колосана бяла риза. На облегалката на стола му висеше сако от туид. Оредялата му сребриста коса беше сресана назад над високото чело. Очите му бяха сини и студени като лед зад очилата с рогови рамки. На облицованите с дървена ламперия стени висяха репродукции на ловни сцени, заедно с колекция знаменца с емблеми на шампионати с яхти в голям стъклен шкаф. Студенокръвен провинциален джентълмен, помисли си Д’Агоста раздразнено.

— Какво мога да направя за вас? — попита мъжът, без да се усмихва, с ръце на бюрото.

Д’Агоста с подчертан жест придърпа за себе си един стол, печелейки време, преди да седне. Пендъргаст се отпусна на съседния стол. Д’Агоста извади един документ от служебното си куфарче и го плъзна върху огромното бюро.

Мъжът дори не го погледна.

— Лейтенант… ъ-ъ-ъ, Д’Агоста, припомнете ми подробностите, ако обичате. Нямам време да чета рапорти точно сега.

— Става въпрос за аутопсията на Колин Фиъринг. Вие сте били на смяна. Спомняте ли си?

— Разбира се. Намереното в река Харлем тяло. Самоубийство.

— Да — каза Д’Агоста. — Ами, аз разполагам с петима надеждни свидетели, които се кълнат, че той е извършителят на убийството на Уест Енд авеню миналата нощ.

— Това е напълно невъзможно.

— Кой идентифицира тялото?

— Сестра му. — Той разлисти нетърпеливо една отворена папка на бюрото си. — Кармела Фиъринг.

— Други от семейството?

Още нетърпеливо разлистване.

— Само майка. Невменяема, в частна клиника.

Д’Агоста хвърли поглед към Пендъргаст, но специалният агент изучаваше спортните репродукции с очевидно отвращение и, както изглежда, не следеше хода на разпита.

— Потвърждаващи самоличността белези? — продължи той.

— Фиъринг имаше много необичайна татуировка на хобит върху левия си делтоиден мускул и родилно петно на десния глезен. Проверихме шаблона в ателието за татуировки — беше съвсем скорошна. А родилното петно беше потвърдено от свидетелството му за раждане.

— Зъбен картон?

— Не можахме да намерим такъв.

— И защо?

— Колин Фиъринг е израснал в Англия. След това, преди да се премести в Ню Йорк сити, е живял известно време в Сан Антонио, Тексас. Сестра му посочи, че всичките му зъби са правени в Мексико.

— И вие не се обадихте в клиниката в Мексико или Лондон? Колко време отнема да се сканира и да се изпрати по имейла комплект рентгенови снимки?

Патологът изпусна дълга, раздразнена въздишка.

— Родилно петно, татуировка, идентификация от заклет свидетел и надежден кръвен роднина — направили сме дори повече, отколкото го изисква законът, лейтенант. Сигурно нямаше да успея да си свърша работата, ако тръгнехме да издирваме зъбните картони всеки път, когато някой чужденец се самоубие в Ню Йорк.

— Запазихте ли някакви тъканни или кръвни проби от Фиъринг?

— Имаме само рентгенови снимки; държим тъканни и кръвни проби само ако има въпроси около смъртта. Тук става въпрос за открит-и-закрит случай на самоубийство.

— Откъде знаете?

— Фиъринг е скочил от моста срещу Спайтън Дайвъл в река Харлем. Тялото му е било намерено в Спайтън Дайвъл от полицейска лодка. При скока белите му дробове са се разкъсали и черепът се е счупил. Освен това има оставена предсмъртна бележка. Но вие знаете всичко това, лейтенант.

— Прочетох го в папката. Което не означава, че го знам.

Докторът остана прав и с предизвикателен жест затвори папката на бюрото си.

— Благодаря ви, господа, това беше всичко, нали? — Той погледна часовника си.

При тези думи Пендъргаст се надигна.

— На кого разрешихте да вземе тялото? — Гласът му беше бавен, почти сънлив.

— На сестра му, разбира се.

— Какъв документ за самоличност представи сестрата? Паспорт?

— Доколкото си спомням, беше нюйоркска шофьорска книжка.