Чтение онлайн

Нора впери очи в заглавието:

РЕПОРТЕР НА „ТАЙМС“ УБИТ ОТ ЗОМБИ?

Хорнби потупа по вестника с късия си пръст.

— Заниманията ми бяха съсредоточени в тази област. Вуду. Магия. Зомбита. Разбира се, „Уест Сайдър“ схваща всичкопогрешно. — Той подсмръкна.

— Какво…? — Нора беше останала без думи, взираше се невярващо във вестника.

— Ами, ако решиш да погребеш съпруга си, надявам се да вземеш предвид това, което ти казах. Ако имаш някакви въпроси, Нора, винаги съм на твое разположение.

С тези финални думи и тъжна усмивка тантурестият куратор си тръгна, оставяйки вестника на масата.

Ролс Ройсът избръмча през запуснатия град Керхонксън, плъзна се по напукания асфалтов път покрай хотел „Боршт Белт“, чиито прозорци изглеждаха като слепи със спуснатите върху тях капаци, след което продължи надолу по мрачната речна долина, обградена от влажни дървета. Последен стръмен завой и една избеляла и олющена къща във викториански стил изникна насреща, свързана с комплекс ниски тухлени постройки, заобиколени от ограда с метални халки. Килната табелка, потопена в сянката на късния следобед, известяваше, че влизат в Дом за доживотна грижа Уилоуби Менър.

— Исусе — каза Д’Агоста. — Прилича на затвор.

— Това е една от най-позорните дупки за недъгави и възрастни в щата Ню Йорк — каза Пендъргаст. — Папката им за нарушения на санитарно-хигиенните норми е дебела три педи.

Те минаха с колата през отворената порта покрай една празна будка и пресякоха широкия и празен паркинг за посетители, с избуяли плевели в мрежата от пукнатини. Проктър приближи колата до главния вход и Д’Агоста излезе от купето, вече съжалявайки за напуснатите удобни седалки. Пендъргаст го последва. Влязоха в Дома през две мръсни плексигласови врати и се оказаха във фоайе с миризма на мръсен килим и старо картофено пюре. Написана на ръка табелка на една дървена поставка в центъра на помещението гласеше:

Надраскана небрежно стрелка сочеше към един ъгъл, където една жена, седнала зад бюрото, четеше „Космополитън“.

Д’Агоста свали значката си.

— Лейтенант Д’Агоста, специален агент…

— Часовете за посещения са от десет до два — долетя гласът зад списанието.

— Извинете. Ние сме полицейскислужители. — Д’Агоста нямаше намерение да слуша повече глупости от никого, не и в този случай.

Жената най-накрая остави списанието и ги погледна.

Д’Агоста изчака погледът й да се плъзне по служебната му значка за момент, след което я прибра в джоба на сакото си.

— Дошли сме да се срещнем с госпожа Гладис Фиъринг.

— Хубаво. — Служителката натисна бутона за интерком и изкрещя в него: — Едни полицаи тук искат да се срещнат с Фиъринг! — Тя се обърна към тях с лице, върху което досадата бе заменена от неочаквано желание да им угоди. — Какво се е случило? Да не би някой да е извършил престъпление?

Пендъргаст се наведе напред, възприемайки поверителен маниер:

— Всъщност, да.

Очите й се разшириха.

— Убийство — прошепна Пендъргаст.

Жената зяпна и сложи ръка пред устата си.

— Къде? Тук?

— Ню Йорк сити.

— Да не е бил синът на госпожа Фиъринг?

— Имате предвид Колин Фиъринг?

Д’Агоста погледна Пендъргаст. Какво, по дяволите, прави той?

Пендъргаст се изправи и намести вратовръзката си.

— Познавате ли добре Колин?

— Всъщност не.

— Но е идвал редовно, нали? Миналата седмица, например?

— Не мисля. — Жената взе книгата за регистрации и я прелисти. — Не.

— Трябва да е било тогава по-миналата седмица. — Пендъргаст се наведе да погледне в книгата.

Жената продължи да прелиства, а сребристите очи на Пендъргаст минаваха бързо по страниците.

— Не. За последен път е идвал… през февруари. Преди осем месеца.

— Наистина?!

— Вижте сам. — Тя обърна книгата така, че Пендъргаст да може да я види. Той огледа надрасканите набързо подписи и започна да прелиства обратно към началото на книгата, докато очите му се спираха върху всяка страница. Най-накрая се изправи.

— Изглежда не е идвал често.

— Никой не идва често.

— А дъщеря й?

— Дори не знаех, че има дъщеря. Никога не е идвала.

Пендъргаст сложи любезно ръка върху масивното й рамо.

— В отговор на въпроса ви, да, Колин Фиъринг е мъртъв.

Тя спря, очите й се разшириха още.

— Убит ли е бил?

— Още не знаем подробностите за смъртта му. Значи никой не е уведомил майка му?

— Никой. Не мисля, че някой тук знае. Но… — Тя се поколеба. — Не сте дошли да й кажете, нали?

— Не точно.

— Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.

— Какъв беше той?

Тя направи физиономия.

— Във всеки случай не бих искала такъв син.

— Наистина? Моля ви, обяснете.

— Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. — Тя се изчерви.

— Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?

— Джо-Ан. — Тя се поколеба. — Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?

— Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?

— Къде е тази санитарка? — Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. — Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.

— Луда — повтори Пендъргаст. — Разбирам.

Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.