Чтение онлайн

— Какво да бъде?

— Мартини Бийфийтър, много сухо, чисто, двойно.

— Веднага.

Когато отпи глътка от огромното леденостудено питие, тя се укори, че се държи като психопат. Сънят беше просто сън и бездомникът не беше Фиъринг. Нервите й бяха разклатени. Трябваше да се овладее, да се успокои и да сложи живота си в ред, доколкото може.

Допи чашата си.

— Колко?

— Заведението черпи. Освен това се надявам — каза барманът като й намигна, — че какъвто и демон да сте видели, преди да влезете, сега си е заминал.

Тя му поблагодари и стана, вече усетила успокояващото действие на напитката. Демон, беше казал барманът. Тя трябваше да се срещне лице в лице със своите демони и да го направи сега. Разпадаше се, привиждаха й се разни неща, а това не можеше да продължава.

Това не беше тя.

Няколко минути ходене и се озова отново до сградата, в която живееше. Бързо мина през вратата, понесе поредния потоп от доброжелателни коментари на портиера и влезе в асансьора. След малко вече стоеше пред нейната врата. Отключи и светна лампата.

Като превъртя ключа два пъти и плъзна новоинсталираното резе, тя се огледа. Всичко беше идеално чисто, излъскано, пребоядисано. Бързо и методично претърси целия апартамент, включително килерите и под леглото. След това като дръпна завесите на дневната и на спалнята, тя отново изгаси лампата. Светлините на града нахлуха и потопиха апартамента в сянка, придавайки мек, прозрачен фокус на повърхностите вътре.

Можеше да остане тук тази нощ; сега вече го знаеше. Можеше да се пребори с демоните си.

Стига да не се налагаше да гледа нищо.

Келнерката донесе поръчките им; пастърма от еленско месо върху ръжено хлебче с руска салата за Д’Агоста и сандвич с бекон, маруля и домат за Лора Хейуърд.

— Още кафе? — попита тя.

— Ако обичате. — Д’Агоста погледна как келнерката допълва чашата му. След това се обърна към Хейуърд. — И ето докъде стигнахме — обобщи той.

Беше поканил капитан Хейуърд на обяд, за да я запознае с хода на разследването. Хейуърд не беше вече капитан в отдел „Убийства“ — бяха я преместили и сега работеше в полицейския комисариат, където бе на ред за голямо повишение. Ако имаше някой, който наистина да го заслужава, помисли си той мрачно, това беше Лора.

— Е — подзе той, — прочете ли го?

Тя погледна вестника, който той беше донесъл.

— Да.

Д’Агоста поклати глава.

— Можеш ли да си представиш — да публикуват това нещо? Сега всякакви идиоти ни се обаждат, че са били свидетели, получаваме анонимни писма, които трябва да бъдат проследени, телефонират ни психопати и гледачки на карти таро… Знаеш какъв става този град, когато се случи някаква такава история. Точно от това в момента никак нямахме нужда.

Лека усмивка заигра по устните на Хейуърд.

— Разбирам.

— И хората вярват на този боклук. — Той избута настрана вестника и отпи от кафето. — Е, какви изводи си правиш оттук?

— Имаш четирима очевидци, които се кълнат, че Фиъринг е убиецът?

— Петима — включително съпругата на жертвата.

— Нора Кели.

— Познаваш я, нали?

— Да. Познавах и Бил Смитбак. Малко неортодоксален в методите си, но добър репортер. Каква трагедия само!

Д’Агоста отхапа от сандвича си. Пастърмата беше жилава, дресингът — точно такъв, какъвто го обичаше. Изглежда винаги, когато някой случай го изкарваше от кожата, той започваше да преяжда.

— Ами — продължи тя, — или е Фиъринг, или е някой, дегизиран като него. Той или е мъртъв, или не е. Съвсем просто. Имате ли ДНК резултати?

— На местопрестъплението беше намерена кръв от двама души — на Смитбак и на някой, който до този момент не е идентифициран. Снабдихме се с проби от ДНК от майката на Фиъринг и ги пуснахме за сравнение с кръвта на непознатия. — Той направи пауза и се запита дали трябва да й каже за необичайния начин, по който бяха получили пробите, но се отказа. Това можеше и да не е законно, а той знаеше пословичната педантичност на Лора в работата. — Проблемът е, че ако не е Фиъринг, защо някой ще си дава труда да се опитва да изглежда като него?

Хейуърд отпи глътка вода.

— Добър въпрос. Какво мисли Пендъргаст?

— Откога някой знае този тип какво мисли? Но ще ти кажа едно: той се интересува много повече от онези вуду глупости, открити на местопрестъплението, отколкото иска да признае. Прекарва дяволски много време над тях.

— Онези неща, които се споменават в статията?

— Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.

— Амулет — промърмори Хейуърд.

— Моля?

— Вуду амулети, използвани за отблъскване на злото. Или понякога — за привличането му.

— Моля те. Имаме си работа с психопат. Престъплението не можеше да бъде по-дезорганизирано и зле планирано. На лентата на охранителната камера онзи тип изглеждаше като дрогиран.

— Искаш ли мнението ми, Вини?

— Знаеш, че да.

— Изрови трупа на Фиъринг.

— В момента се работи по въпроса.

— Освен това ще е интересно да се види дали някои от последните статии на Смитбак са вбесили наскоро някого.

— Също се работи по въпроса. Изглежда всички статии на Смитбак са вбесявали хората. Имам списък с последните му задачи от издателя му в „Таймс“ и хората ми ги проследяват.

— Добре се справяш, Вини. Нека добавя само, че престъплението може да не е чак толкова „дезорганизирано“, колкото си мислиш — може да е било дори грижливо планирано и извършено.

— Не мисля така.

— Хей, без прибързани заключения.

— Съжалявам.

— И още нещо. — Хейуърд се поколеба. — Спомняш ли си, че ти казах, че преди да приема работата в митническата полиция съм работила в полицейското управление на Ню Орлиънс осемнайсет месеца?